Човек се учи да обича

Жанина Драгостинова (в. Дневник):

В Западна Европа децата спят като ангели, а на Балканите – като заклани, пише Дубравка Угрешич. Да не злоупотребяваме с обобщенията, у нас понякога спят и като къпани. Езикът запечатва отношението към определена действителност, това е нормално. Проблем се появява, когато някой поиска да се продължава със запечатването на запечатаното някога отношение и да не се приеме, че освен традиция има и развитие.

Да, става дума за скандалите около Националната стратегия за детето 2019-2030 г. и за разпространяващото се като епидемия мнение, че държавата щяла да наруши вековната българската традиция във възпитанието на децата, като почне да ги отнема от родителите.

Протестите под надслов “Върнете ни децата!” никнат като гъби по избори.

Ще си позволя да се използвам като пример в този текст, тъй като децата ми са вече на 30 плюс, което ще рече, че спокойно мога да се причисля към традицията, дори към древната.

Отгледана съм от баба и дядо до шестата ми година. Теорията на дядо ми беше, че децата се целуват, само когато спят. Собствените си деца той принуждавал да се хранят с книги под мишница, докато се научели да държат ръцете прибрани към масата, на дъщерите си не вдигал ръка, но сина си често възпитавал с колана в името на доброто му образование. Не отричам, всички те станаха хора, но съм сигурна, че това не са най-добрите им детски спомени. Мен никой от семейството или в училище не ме е удрял. Защото бях послушна и отличничка, от най-гадните, които непрекъснато напират да рецитират стихотворение. (Макар че точно затова си бях за бой.) Но пък и никой от хората около мен не смяташе за нещо нередно, ако на някое непослушно дете му обършеха шамар или му издърпаха ухото. Това непрекъснато се случваше, никой не протестираше, това си беше традицията, която и аз щях да продължа.

Така и стана: затворих последната страница на “Мъжът и жената интимно” и отворих първата на “Грижи за бебето и детето”, това бяха учителите ми по възпитание. Когато станах майка, нямах други съветници освен едната и другата баба, няколко лелки на пейката пред блока и, естествено, д-р Спок. Като средностатическата майка бях уплашена, стресната, изнервена, взимаща за миг разстоянието от кротка молба до крещящ фалцет.

Смотана майка. Не от зло сърце, а от незнание.

Не, не съм била децата си, но както при повечето български родители ръката ми винаги стоеше в положение на готовност да се развинти. Само веднъж при големия син… Той, хубосникът, на мен казваше, че класната му прибрала бележника, а на класната – че го е забравил вкъщи. И когато това се изясни на среща помежду ни, разбирате какъв гняв се надигна в мен. Излизаме, значи, от двора на училището, той напред, аз подире му. Но магарето пораснало, седми клас, по-висок от мен. Две крачки, засилка, подскок и удар с новия бележник по врата. Така пресякохме двора. Децата наоколо се заливаха от смях, той се опитваше да скрие в яката зачервено си лице. Ах, да, разкрещях се до небесата, когато беше залепил на прясно боядисана стена плакат на Майкъл Джордан. Скъсах плаката пред невярващите му, пълни със сълзи очи.

Година по-късно малкият стоеше в стаята си със слушалки на главата, докато се опитвах да му обясня нещо жизненоважно за момента. Не ме чуваше. Дори не правеше опит да ме чуе. Все едно ме нямаше в стаята. Грабнах географския му глобус и със замах го метнах от деветия етаж. Малкият и до днес твърди, че заради мен още не знаел колко континента има на тази земя.

Още се срамувам от тези си постъпки и въпреки че всяка година поне по веднъж се извинявам на вече порасналите си деца, знам, че това не са им най-добрите детски спомени. Не беше липса на любов, а неумение да се справям с конфликтните ситуации. Днес със сигурност бих направила много неща по друг начин. По по-добър начин, надявам се. Но е късно. Според традицията не съм действала кой знае колко зле, а в рамките на общоприетото. Кривоизразена любов.

Нали според традицията детето е собственост на родителите до пълнолетието му.

Те решават за добро или зло вместо него и никой не допуска, че решението може да е грешно. Институциите нямат думата. Сигурно е можело с любезни думи някой да ми обясни, че съм тъпа истеричка. Но нямаше кой.

С институциите за първи път се сблъсквах в Берлин, децата искаха да гледат филм, който беше разрешен от 16 години, а те нямаха. Въпреки купените билети на входа на залата момичето не ни пусна: дори и големият изглеждаше по-малък от 16. Колкото и да обяснявах, че аз съм майката и аз решавам за децата си, момичето не склони. Имало комисията, която е преценила, че филмът не е подходящ. Точка. Дръпнете се встрани, защото пречите на останалите да влизат! Момичето не само изпълняваше служебните си задължения, то беше убедено, че някаква си комисия може да прецени по-точно от майката. И в България има такива комисии, но нима някой се съобразява с тях?

Възгледът, че цялото село възпитава по-добре от отделното семейство, е в традицията на северните народи.

Колкото по на юг се отива, толкова повече се стига до италианския “хотел Мама” –

мама храни и след пълнолетие, но и нарежда. Независимо обаче от националните различия Европа отдавна призна, че детето е самостоятелна личност и то има свои права – това е заложено вече във всички документи, отнасящи се до грижите за подрастващите.

Европа наруши традицията на юга в името на детето, отчитайки неговия “най-добър интерес”. Което не означава, че институциите отнемат децата от родителите им, а означава, че там, където има необходимост, те трябва да се намесят в интерес на детето. Няма идеални родители, няма и идеални институции. Целта е да се постигне сътрудничество между едните и другите. Никой не изключва грешките, важна е посоката.
Голямата част от днешните българските родители знаят всичко това. Убедена съм, че те са по-добри родителите от мен някога. Днес дори и смартфоните дават указания как се гледат деца, съобразено с възрастта. При проблем има социални работници, към които биха могли да се обърнат за съвет. Има толкова много литература, която казва, че децата, които са целувани наяве, а не само докато спят, след това се справят по-добре с предизвикателствата. Съвременният български баща присъства на раждането (нещо немислимо по-рано), поема домакинската работа и отделя много повече време на детето си. Но, уви, има и деца, които не случват на родители. По-малко са, но ги има и вероятно винаги ще има. И в такива случаи трябва да се намесят социалните работници.

Няма съвършен документ, въпросната Стратегия също не е. Посоката обаче не бива да е отхвърляне изобщо идеята за намеса на институциите, защото това на практика означава да се оставят децата в ръцете на тези, които ги насилват.

Но какво се случва на политическо ниво? Веднага се разръчка додеялият ни спор за Истанбулската конвенция. По телевизията Корнелия Нинова ей така подхвърли, че някой щял да кара детето да си избира от 14 пола, после каза, че третият пол не е европейска ценност (то и първият и вторият не са, ама нейсе), след което попита водещата тя би ли сменила в акта на раждането на сина си думите “майка и баща” с “родител 1 и родител 2”, с което само пренесе позагасващата жар от огъня на страховете от ИК, които никоя политическа сила не се помъчи да разсее, към сухите съчки на страховете от Стратегията за детето. А Борисов направо спря работата по стратегията заради протестите, с което затвърди съмненията, че не й чиста кожата на тази Стратегия.

Политическо хоро (доскоро беше танго, но модата се смени) се завъртя. А децата? Децата кучета ги яли.

Докато от двете големи политически сили се чудят как да се надцакат в битка за народната любов, случайно гледах репортаж по германската телевизия WDR, който представяше работата на социалните служби в една германска провинция. При рутинен преглед лекарят вижда, че 7-месечно бебе има синини по тялото, които са следи от насилие. Обажда се в социалната служба, откъдето правят проверка на родителите: дали е единичен случай или става дума за постоянно насилие. Установяват, че родителите действително не са в състояние да осигурят необходимите грижи: социално слаби, единият алкохолно зависим. Интересът на детето е да бъде изведено от тази среда. Социалните работници се обръщат към приемно семейство за временно настаняване. То приема деца за времето, в което съдът трябва да реши дали детето да остане при родителите или държавата да поеме грижата за него. В конкретния случай семейството на полицай и работничка в шивашки цех има две собствени деца и две приемни, които обаче са останали завинаги при тях. Сегашното бебе е 18-тото дете, което приемат временно. Отглеждат го половин година. Съдебното решение е, че физическите родители не могат да се грижат за детето, затова се търси и намира друго семейство, при което детето ще остане завинаги.

През цялото време физическата майка посещава бебето си веднъж седмично и ще има право на контакт до пълнолетието му или докато детето само реши дали иска да се поддържа тази връзка. Някои деца по-рано отказват да виждат родителите си, други продължават. Същото е и двете други деца, които са останали завинаги при приемните си родители: те не са осиновени, а само израстват в новото им семейство, което е поело отговорността за тях.

На практика имат две майки и двама бащи, като с физическите се срещат в присъствието на социален работник. Децата винаги могат да потърсят помощ от социалната служба при какъвто и да е проблем в сложната ситуация, в която са поставени. Разбира се, че не е никак леко, нито за приеманите деца, нито за приемните родители, разбира се, че се допускат грешки, но генерално погледнато това е

най-доброто, което би могло да се случи на деца, които са били подложени на домашно насилие.

Да се обича е сложно нещо, как да се изразява любовта, се учи. И се научава. С помощ.

Социалните работници държат връзката между дете и родител да продължава, докато това е възможно. В много държави вече се поставя въпросът, че и деца, създадени чрез донор от спермална банка, имат право да научат кой е бащата. Така първо се предотвратява възможността някога да се стигне до свързване в семейство на братя и сестри, второ – всеки човек си задава въпроса откъде е тръгнал и институциите се стараят да го улеснят в отговора. Подготвят се и съответните закони, особено сложно се оказва правото за унаследяване. Но така или иначе проблемите не се загърбват, а се обсъждат.

Тази практика е известна на експертите в България. Но, уви, очевидно никой не ги допуска да се изкажат публично, няма обществена дискусия по въпросите. Чуват се само гласовете на малко над 20 000 души и този шум заглушава разума. И го правят с партийна подкрепа, която експлоатира страховете на хората заради изборния си резултат.

А децата не искат нищо друго от възрастните, освен да бъдат обичани и когато станат възрастни, да знаят как да обичат своите деца. Това се учи.

Човек се учи да обича