Месечни архиви: април 2014

Ноам Чомски: Радикалната педагогика


Бихейвиоризъм и конструктивизъм в образованието

Ариан Робишо: Искам да поговорим за лингвистиката, образованието и интелектуалната самоотбрана. Вие сте водили исторически дебати с Пиаже, Скинър и много други за усвояването на езика. Академиците се съгласиха, че когнитивистите са оборили много от конструктивистките теории, но почти четирийсет години по-късно, например в Квебек, образователните програми за началните училища още се основават на възгледите и бихейвиористките методи на Пиаже, както впрочем и програмите по начална училищна педагогика в университетите. Какво мислите по този въпрос?

Ноам Чомски: Честно казано, не мисля, че тези теории помагат за решаването на практическите проблеми в образованието. Те могат да предложат идеи, които да влияят на процесите и действията, но в повечето случаи трябва просто да съдим по резултатите. Според мен, тези методи не работят добре, защото се основават на неприемливи идеи и изобщо на всякакви грешки. От друга страна, ако проработят… виждал съм, например, случаи, в които децата в мазачузетски детски болници са подложени на много строг бихейвиористки режим и бихейвиористка терапия. Не харесвам теорията и не харесвам методите им, но в определени случаи имат известен успех, например при лекуването на детската анорексия. Наблюдавал съм някои примери и виждам, че горе-долу върши работа: това не ни казва нищо за теорията, просто показва, че имаме една техника, която по случайност помага. Но мисля, че за нормалните деца, които са любопитни, търсещи, готови да се заинтересуват и т.н., този подход е ужасен. 

Методи и мотивация на преподаване

Ариан Робишо: Доколкото разбирам, години наред много учители са идвали при вас като лингвист да ви питат как да преподават език на децата, но вие обикновено сте им отвръщали, че преподавателските методи вероятно нищо не струват, важното е как да събудим интереса на децата към ученето…

Ноам Чомски: Мисля, че мотивацията е 90% от цялата работа: а тя пък се влияе от методите. Има някои начини на преподаване, които просто унищожават любопитството и интереса на всеки нормален човек, независимо от материята. През 2012 г. „тестово ориентираните” програми притъпяват умовете: те подкопават всяка вероятност децата да поискат да учат или да придобият уменията да продължат сами. Нямам някаква специална теория по въпроса, но пък съм го преживял лично преди шейсет години, когато преподавах в еврейски училища с програма, близка до принципите на Дюи. Условията не бяха леки, защото децата идваха след училище, приятелите им оставаха навън да играят бейзбол, а те трябваше да висят зад чина още няколко часа… И все пак, много бързо можеш да намериш как да заинтригуваш, да запалиш децата с разни игри, похвати и т.н., тъй че те да продължат да учат и сами. Мисля, че това е преподаване на всяко едно равнище: като запишат магистратура, идеята да учат за контролни ще стане просто немислима. Студентите са насърчавани да търсят предизвикателства, да правят открития, да опитват нови неща, а не да повтарят онова, което чуват в клас… мисля, че това може да се прави и в детската градина: всъщност, предлагат се някои интересни програми, повечето в приложните науки. Не съм виждал кой знае какво по отношение на езика, но мисля, че проблемът е сходен. Някои предучилищни програми по природни науки са много успешни; те показват на децата колко вълнуващо е да откриеш нещо ново и защо трябва да продължат да го правят. А не само да запаметяват чутото. 

Американската образователна система: стандартизирани тестове, приватизация и държавни мерки

Ариан Робишо: През последните години в Квебек започна да се усеща влиянието на американските образователни политики и теории върху нашите институции. Стандартизирани тестове, преподаването като подготовка за изпити, съревнование между училищата, между частните и държавните институции… Как, според вас, мерки като „Без изоставащи деца” на Буш или „Надпревара към върха” на Обама промениха лицето на американската образователна система?

Ноам Чомски: Преди всичко, американската образователна система действително има проблеми, но тези мерки изобщо не ги решават: доколкото имат някакъв ефект, според мен, той е отрицателен. Виждал съм много примери: говоря с групи от учители и т.н. и резултатите са явни. Преди няколко месеца разговарях с група учители за образователната политика. След разговора при мен дойде една млада жена – учителка в шести клас – и им описа един често срещан случай, през който са минали и собствените ми внуци. Преподавала на класа си някакъв раздел от материала. След часа едно момиченце отишло при нея и казало, че се интересува от някаква тема, за която станало въпрос, и моли за предложения как да я разучи самостоятелно. Вместо да отговори с естествения си учителски инстинкт или с „Разбира се, супер, ето какво можеш да направиш”, тя трябвало да каже на момичето: „Съжалявам, не може, трябва да учиш за теста MCAS”, една версия на стандартизирания тест. На всички ни се е налагало да се готвим за тестове, за които не сме давали пет пари: учиш за теста, справяш се добре на него и две седмици по-късно напълно си забравил за какво иде реч. Това е същината на преподаването като подготовка за изпити: то е точно обратното на образованието. Не че тестовете не са полезни, за да разберем как върви работата, какви са евентуалните проблеми и т.н.; но когато се превърнат в същина на учебната програма, те са точно обратното на идеята за образование. Впрочем, трябва да си даваме сметка, че каквото и да мислят отделни хора по въпроса, в САЩ тези мерки не са начин за усъвършенстване на образователната система, а за нейното разрушаване.

Ноам Чомски: Целта е да се опитаме да я приватизираме – това е само част от общата неолиберална идеология, според която трябва да се отървем от обществените услуги. Тази нагласа има своята идеологическа подплата, която, според мен, е патологична, но доста широко разпространена: нарича се либертарианска, но няма нищо общо с либертарианството. Да вземем например мен: аз нямам деца ученици. И внуци ученици нямам. Защо да плащам данъци, с които съседчето да ходи на училище? Така се създава едно социопатично общество, в което съществува подчинение на концентрираната власт: мисля, че това се крие зад атаката срещу държавните училища и атаката срещу социалната сигурност, която няма икономически основания. Това е начин да се концентрира властта, да се подчини населението в името на свободата; напомня ми за твърденията на Сталин, че трябва да защищаваме демокрацията срещу фашистите и т.н. Един от начините да се приватизира системата е да се направи така, че тя да не работи, например, чрез недостатъчно финансиране; тогава хората няма да я харесват и ще я прехвърлят върху т.нар. чартърни училища, които всъщност получават държавно финансиране и не се справят по-добре от държавните училища, макар да имат много предимства. Така се отърсваш от общия ангажимент на обществото за солидарност и взаимопомощ: от идеята, че на мен трябва да ми пука дали съседчето отсреща може да ходи на училище, дали вдовицата-инвалид от другия край на града има какво да яде. За тези хора, „Господарите на вселената” (Чомски сочи заглавието на книгата върху бюрото си[1]), изразът впрочем е на Адам Смит, това е правилното отношение. Трябва да правим само онова, което ни носи изгода, и според мен нападките срещу държавните училища са точно в този дух. Основният проблем на държавните училища в САЩ е, преди всичко, изключително високото ниво на бедност, което е скандално в едно богато общество и продължава да се влошава. Някои деца идват в училище при такива обстоятелства, че за тях е изключително трудно дори да седят в класната стая: едни не са яли нищо за закуска, други вървят по улици, където се бият хора… трудно е да се преподава в такива условия. Затова проблемът е отчасти в социалноикономическите условия и отчасти в слабото финансиране на училищата. До голяма степен той е и в неуважението към учителите. Съпругата ми, която преподава в педагогическия институт на Харвард 25 години, ходеше по международни конференции в Европа и т.н. Едно от нещата, които много скоро й направиха впечатление – и в Канада също – беше разликата в отношението към учителите. Там учителите са уважавани. Това се смята за достойна професия. Тук все едно става въпрос за някой, който мете улиците. И, разбира се, това се отразява на начина, по който работят нормалните училища, отношението на учителите към самите себе си и отношението на родителите към учителите, и отношението на децата към учителите… 

„Без изоставащи деца” и „Надпревара към върха”

Ноам Чомски: Един от хората, които са писали много добре по въпроса, е Даян Равич: тя е сериозна и колкото повече научава, толкова по-критична става. Правила е сравнения между американската и финландската системи: Финландия има една от най-успешните образователни системи в света. Тя изтъква, че една от главните разлики е не толкова в заплатите на учителите, а просто в уважението към тях. А „Без изоставащи деца” показва неуважение към учителите. Според тази програма, ти не трябва да преподаваш, а само да бъдеш пъдарят, който кара децата да натъпчат материала в главите си, да го повърнат недосмлян, да минат изпита и да продължат нататък. Това не е преподаване, а само поредният знак за неуважение към учителите: не можеш да подходиш творчески, за да стимулираш интереса на децата, защото така ще ги откъснеш от тестовете. Чух и друга история от учителка в шести клас, която ми разказа как преподавала за Американската революция. Две-три седмици, преди да започнат раздела, започнала да се държи много нелогично в час, карала децата да изпълняват някакви безсмислени задачи и продължила в същия дух, докато децата не почнали да се дразнят. Накрая те започнали да се организират, за да направят нещо по въпроса. Точно когато стигнали подходящия момент, тя обявила темата: и тогава те разбрали за какво ставало дума. И ще го запомнят. Това може да се направи в часовете по литература, може да се направи в приложните науки, може да се направи по всичко. Но е точно обратното на „Без изоставащи деца” и „Надпревара към върха”. Освен това, цялата тази работа с оценяването на училищата е малко като тестовете: ако просто дава информация, добре, но оценката като техника за наказание е просто абсурдна. Ако откриете, че дадено училище се справя под възможностите си, трябва да се запитате защо. Например, има изследвания, които показват, че чартърните училища се справят по-зле, но по особен начин. В Масачузетс има обстойни изследвания как работят училищата, кое ги кара да работят по-добре и т.н. И се цитират обичайните мерки: по-малки и по-добре организирани класове, повече свобода за учителите, по-добри помощни материали, всичко това подобрява представянето. Има обаче и едно интересно откритие, което не се хареса на управляваните от държавата програми и известно време те възпрепятстваха обнародването му: оказа се, че по тези критерии училищата в богатите предградия се справят под възможностите си, а училищата от бедните квартали се справят над своите. Когато провелите изследването статистици и политолози започват да го анализират, една от причините се оказват спортните програми: колкото по-развита спортна програма има училището, толкова повече спада академичното представяне. В предградията спортните програми са силно застъпени; в бедните квартали няма нищо, децата си играят с топки и пръчки на улицата. После разгледали чартърните училища, които, според всички изследвания, са като държавните. Само че нямат спортни програми като в предградията, за да се справят под възможностите си. Ако някой се вгледа внимателно, според мен ще открие точно това. После идват подвеждащите мерки, като програмата „Заедно в час”. Според нея, младите студенти са ентусиазирани, нахъсени, ще работят усърдно и сигурно ще подобрят представянето: това още нищо не означава. Трябва да знаем какво се случва, когато учителите наистина поемат дългосрочни ангажименти, когато мислят за децата и за бъдещето; тези неща не се измерват с използваните от тях тестове. Всъщност, цялата концепция е обидна: защо учителят трябва да чувства, че заплатата му ще падне, ако децата не получат по-високи оценки на тестовете? Това е напълно погрешно. Не е добър критерий и е обидно. Не така трябва да се измерва представянето. Този метод въвежда един бизнес модел в училищната система: може би това е начин да прецениш колко бърз може да бъде работникът на някой конвейер. Но училището е нещо различно. 

Интелектуална самоотбрана

Ариан Робишо: Сега имам няколко въпроса за интелектуалната самоотбрана. Вие сте писал много за курсовете по интелектуална самоотбрана: на каква възраст, според вас, трябва да се предлагат такива курсове на учениците и как в един идеален сценарий те би трябвало да се впишат в образователната система?

Ноам Чомски: Един добър учител би го правил през цялото време. Ще ви разкажа друга история: не искам да нанизвам анекдоти, но те илюстрират какво мисля по принцип. По време на инвазията в Афганистан внукът ми беше в началния курс. Учителката си беше подготвила урок за патриотизма, обичайните неща. Детето обаче чува едно-друго вкъщи: родителите му са малко критични, така че… Хлапето вдига ръка и казва, че, според него, въпросът може да има и друга страна, може да има и други съображения. Учителката го кара да млъкне. В края на часа го вика отпред за разговор. Почва да го поучава как трябвало да си дава сметка, че другите също имат право да изкажат мнението си. С други думи, никой да не мърда от строя: ако някой задава въпроси, това пречи на свободната мисъл. Е, учителката е можела да подходи различно: да чуем и други идеи, да помислим как ще изглеждат от друга гледна точка, например, тази на афганистанско дете на вашата възраст. Могат да се направят и други неща, но тогава учителката не би издържала дълго. Не и в нашата система. Това означава, че училището е длъжно да прави това, което иска доминиращата култура на властта; и естествено, училищата се подчиняват. Но интелектуалната самоотбрана може да се осъществява всяка минута: прочетете сутрешния вестник. Често ме канят – не на училищно, а на университетско ниво – да говоря по въпроса за медиите. И аз по правило не се готвя, за която и страна да става въпрос: Италия, Швеция, където и да съм. Обикновено не се готвя, а само вземам сутрешния вестник и почвам да го чета със студентите, и… То се набива на очи. Статия след статия виждаш скритите постулати, пристрастията, угодничеството на властта, нещата, които остават изключени при такава формулировка на темата и т.н. Навсякъде е така. Може да се направи и с учебниците: положението е същото. Това е интелектуална самоотбрана. Отбранявайте се срещу онова, в което сте потопени, и питайте защо. Не е трудно да се водят такива курсове.

Ариан Робишо: Дори в ранна възраст?

Ноам Чомски: Е, за инвазията в Афганистан не можете да говорите с деца от забавачката, но можете да говорите за друго: попитайте ги какви телевизионни реклами са гледали сутринта. Децата виждат, че целта е те да поискат определена играчка, само че нямат пари: значи, рекламите трябва да ги накарат да врънкат родителите си, за да им я купят. Да ги накарат да кажат: „Приятелят ми отсреща я има, ако не ми я купиш, ще умра”, и т. н…. Много бързо го забелязват. А вие можете да кажете: наистина ли искаш тази играчка, дали няма да я изхвърлиш? И защо става така? Е, не знам колко сложно се получи, но преди няколко години рекламната индустрия осъзна, че има голяма публика, до която не се е докопала, защото тя не разполага с пари: децата. А как да достигнеш децата? Трябва да измислиш методи, телевизионни реклами и детски програми, тъй че те да врънкат родителите си. Днес вече съществува едно подразделение на академичната приложна психология, посветено на врънкането: разновидности на врънкането. На някакво ниво можем да помогнем на децата да разберат това, предполагам дори в детската градина. И същото може да се направи и с всяка друга област от техния живот: примерно, „Защо ви карат да ходите на училище? Не предпочитате ли да играете? Добра идея ли е да ви карат да идвате тук? Добре, дайте да помислим”. Всичко в живота на детето може да се превърне в интелектуална самоотбрана.

Ариан Робишо: А дали смятате, че на някакъв етап интелектуалната самоотбрана е по-важна за децата от онова, което традиционно се изучава в училище?

Ноам Чомски: За всеки човек и на всяко ниво е важно да култивира способността си да мисли самостоятелно. Да изследва, също като шестокласничката, която искала да разучи някаква друга тема: трябва просто да насърчаваме тези елементи от природата на човека. Всяко дете ги притежава. Затова децата непрекъснато задават въпроси, дори могат да подлудят с тях родителите си, защото искат нещата да имат смисъл, да ги разберат и т.н. И това може да се насърчава у детето от най-ранна възраст до студентската скамейка. Тогава не е толкова важно какво ще научиш, защото ще умееш да учиш онова, което е важно за теб. Всъщност, тук, в Масачузетския технологичен институт, имаме една сентенция по въпроса. Имало един световноизвестен физик, който преподавал на първокурсниците, и когато го питали: „Какъв материал ще покрием този семестър”, винаги отговарял: „Не е важно какво ще покрием, важно е какво ще откриете вие”. Ето това е образованието. Щом култивираш този талант, ти си готов за всякакви предизвикателства. Има някои неща, които трябва да научиш, например аритметиката и други подобни, но като цяло, трябва да се научиш как да развиеш способностите си или просто да им позволиш да разцъфнат, защото… Те са готови да посрещнат следващото предизвикателство, каквото и да е то. Дори да е нещо ново, за което никой досега не е помислял. 

Влиянието на Бъртранд Ръсел и Джон Дюи

Ариан Робишо: Същия възглед споделя и Бъртранд Ръсел; дали бихте разказали за това свое вдъхновение?

Ноам Чомски (показва плакат на Ръсел): Погледнете зад вас: това е една от причините да го сложа. Той говори за така нареченото от него хуманистично образование. Всъщност, аз съм писал по въпроса, изнасял съм лекции в негова памет и съм говорил за неговата концепция за хуманистичното образование, която много напомня на Джон Дюи в Съединените щати и датира още от Просвещението. Това са ключови просвещенски идеи: същината на човека е да създава, да изследва света самостоятелно и в солидарност с другите; и тези му способности трябва всячески да се култивират в училище. Аз самият съм учил в училище, основано на принципите на Дюи.

Ариан Робишо: И как беше?

Ноам Чомски: От около двегодишен до гимназиална възраст. Изкарах страхотно училище: никакви изпити, никакви класации… Когато все пак имаше тестове, никой не им обръщаше внимание. Предполагам, че учителите са ги гледали, но аз не знаех дали съм добър ученик, докато не стигнах горния курс. Гимназията ми беше от класически тип, всичко регламентирано, но дотогава въпросът изобщо не беше на дневен ред. Аз и всички останали знаехме, че съм прескочил една година, но никой не обръщаше внимание на това. Просто бях най-малкият в класа. А когато собствените ми деца тръгнаха на училище (в предполагаемо качествени училища в предградията на Бостън), докато стигнат трети клас, вече деляха съучениците си на умни и глупави… Училището, в което ходех аз, просто те насърчаваше да дадеш най-доброто от себе си. И толкова. Без други класации. И не че групите са били лесни: по една случайност, моите родители се интересуваха от образование и сами бяха учители. Но други деца имаха поведенчески проблеми, с които държавните училища не можеха да се справят.

Ариан Робишо: Що се отнася до гледната точка на Ръсел, изненадващо рядко се срещат изследвания на неговите образователни теории – въпреки че той е писал много книги по въпроса и дори е създал училище в края на 20-те. В Квебек положението е подобно по отношение на вашите възгледи. Вие сте писал за много аспекти на образованието, но що се отнася до Ръсел, документите се намират трудно. А и ние като студенти по педагогика не се запознаваме в университета с алтернативни гледни точки като вашата. Изненадва ли ви това?

Ноам Чомски: То се отнася и за много други хора… Погледнете курсовете по американска история, по канадска история или социология: няма да намерите много критически коментари. Последен анекдот: през 1969 година дъщеря ми беше в пети клас. Помня датата, защото беше много важна. И пак: училище в предградията, професионална общност, този тип училища се водеха за най-добрите, поне когато ние се преместихме там. Преглеждах учебника й за историята на колониална Америка. Разказът се водеше от името на едно момченце на тяхна възраст, което бива развеждано из Ню Ингланд от възрастен мъж, който му показва колко прекрасно е всичко. Почнах да се питам: „добре, а като стигнат до големите кланета?”. Намерих едно и се оказа, че е описано доста точно. Пишеше, че заселниците изчакали смелите мъже да напуснат селото, после нахлули и избили всички: жени, деца, старци и т.н., индианците се изплашили и избягали и така ние сме получили своята велика страна. И тогава момченцето реагира и казва: „Иска ми се да бях мъж и да бях там”. Показах го на жена си, която естествено беше отвратена. Отишла да говори с учителката, показала й пасажа, но учителката не разбрала за какво става въпрос: не видяла никакви правописни грешки. И жена ми й обяснила. Било точно след клането в Ми Лай, което още било по първите страници на вестниците. И жена ми попитала учителката: „Смятате ли за правилно да учите децата на такива неща? Особено сега, когато сме свидетели на подобно клане?”. А учителката я погледнала и казала: „Е, не всички са либерали като вас”. Това сигурно трябва да означава, че, според някои хора, си е в реда на нещата да избиваш всеки, който ти се изпречи на пътя. Не мисля, че днес ще намерите онзи учебник, но ще намерите други подобни… 

Превела от английски Зорница Христова

в. Култура http://www.kultura.bg/bg/article/view/22063

Ариан Робишо преподава в Департамента по основи на педагогиката на Университетът на Монреал, Канада. Преводът е направен по изданието Radical Pedagogy (2014), ISSN: 1524-6345.


[1]Вероятно Masters of the Universe: Hayek, Friedman, and the Birth of Neoliberal Politics, Даниъл Стедман Джоунс, б.пр.