Архив на категория: Публикация

Образованието е развитие, а не резултат от изпити

Сингапур повече няма да сравнява успеха на учениците един с друг, за да покаже, че ученето не е състезание и да подготви младите хора за бъдещето…

Singapore is no longer comparing students to each other

Education is about progress, not exam results. Read more: https://wef.ch/2NAXqNz

Публикувахте от World Economic Forum в Четвъртък, 11 октомври 2018 г.

Ако не можеш да промениш системата – направи си сам училище

Явор Джонев от „Сирма груп холдинг“ излиза от активния бизнес, за да работи за качествено образование за всички деца

Люба Йорданова, 17.04.2015

Представете си училище, в което децата ходят с удоволствие. Учат предметите така, че в бъдеще да могат да прилагат знанието. Взимат интердисциплинарни курсове, които им показват връзките между различните сфери. Всичко е преплетено с изграждане на навици за мислене и чувстване. Два дни от седмицата учениците са извън училище, имат лагери за обучение чрез преживяване. Учителите и директорите им са подготвени в специален институт, пренесъл най-добрите световни педагогически практики. Центърът за изследователска и развойна дейност анализира различните методи на преподаване и последните резултати от науките за учене, за да изгради подходящите за децата учебна програма и план. Цялата мрежа се управлява от училищен борд по примера на успешните частни компании. Местната общност е в училището и то е в нея.

Това не е фантазия, а реален проект, който ще започне през септември тази година с обучението на първите учители за новото училище. Самото то ще отвори врати година по-късно. Идеята е на основателя на софтуерната компания „Сирма груп холдинг“ Явор Джонев и мрежата от представители на бизнеса и неправителствения сектор около него, обединени в гражданската инициатива „Диалог за бъдещето“. От години те провеждат дискусии и изследват добри световни практики за това какво искаме от образованието и как това да се постигне. Сега Явор Джонев и екипът му вече са на следващата стъпка – да го осъществят.

Не можем повече да чакаме

„Първоначалната идея беше, че ще си изясним какво искаме и ще се опитаме да убедим целокупния български народ – който съвсем не е и целокупен, и политическата класа, че това е най-важното нещо за страната, да потърсим политически консенсус и да направим реформата“, разказва Явор Джонев за „Капитал“, „но дойде следващият въпрос – как правиш реформа на една такава тежка, бавна, затлачена с хиляди проблеми в нея система“. Отговорът идва наскоро – не трансформираш старата, а правиш изцяло нова. Целта на Джонев и екипа му е да направят прототип на успешна образователна среда с надеждата, когато тя се докаже, да бъде внедрена навсякъде. „Разбрахме, че ако тръгнем да реформираме сегашната система, в ситуацията, в която сме, ще изхарчим ужасно много енергия и ще минат още десет години, и пак няма да сме успели“, споделя той. А цената са 60-те хиляди ученици, които всяка година минават през образованието и голяма част от тях биват изгубени.

За Явор Джонев процесът по изграждане на идеята за ново училище тече отдавна. Започва още преди осем години, когато той все още живее в Канада, а пътуванията покрай бизнеса му му позволяват да изследва различни методи за преподаване. Връща се в България с идеята за частно училище за децата на служителите на компанията. Скоро обаче стига до извода, че това не е решението. Много по-важно е, казва Джонев, „вместо да се спасяваме поединично – т.е. да изтикаме нашите деца по-напред, защото имаме повече ресурси, да се опитаме да променим системата като цяло и да осигурим високо образование за всички деца – тогава и нашите ще са по-добре“. Или иначе казано – „да се спасим заедно“. В рамките на „Диалог за бъдещето“ изкристализират новите изисквания към образованието – да направи от учениците свободни, отговорни и самостоятелни личности, които изграждат ефективни взаимоотношения с другите, мислят, решават проблеми и творят, отстояват тезите си, водят здравословен живот и имат принос към общността. Тези изисквания се превръщат в ясни цели на промяната – нещо, което Явор Джонев смята, че липсва при всеки опит за държавна реформа. За него каузата на образованието е вече на преден план – от средата на следващата година той ще замени позицията си на изпълнителен директор в бизнеса с работата по новата образователна среда – не като директор на училище, подчертава Джонев, а със знанията как се прави система, как се управлява изследователски и развоен процес и как се създават условия за творчески хора.

Образованието не е просто учене

В центъра на тази нова система ще са учениците. Програмата им ще бъде направена така, че да им осигури широчина на знанията и голяма обща култура – не чрез повече часове в училище, а чрез възпитание на любов към четенето, уточнява Явор Джонев и си поставя за цел децата да излизат от обучението с хиляда прочетени книги. В новото училище не се говори и за по-лесна програма – дори напротив, учениците ще трябва да задълбочат базисните знания, така че да ги разберат добре и да могат да ги прилагат, когато по-нататък изберат своя профил. Джонев е убеден, че добре затвърденото знание е ключово дори за развитието на въображението, но не трябва да се придобива насилствено, а чрез вътрешна мотивация за учене – тогава учениците научат повече от това, което пише в учебниците. Всичко това ще бъде преплетено и с развиване на умения за мислене и чувстване – защото „не можеш да имаш дълбоко разбиране, без да имаш интуиция, а тя е чувство“, дава пример Явор Джонев. Важна част в програмата ще бъде и разглеждането на темите от всички страни, както и практическото приложение – от изследвания в училище до реални проекти в общността.

Екипът на новото училище няма амбицията да преоткрива вече измислени неща, а ще адаптира успешни програми и педагогически практики, които вече са доказали ефекта си за учениците. Като например системата на Международния бакалауреат, която има детайлно разработена рамка за учебна програма. Тя се базира на вярването, че ученето е най-ефективно, когато е автентично – свързано с реалния живот, и трансдисциплинарно – не само в границите на отделните предмети. Математика пък ще се преподава по метода JUMP Math, който Явор Джонев и неговият Институт за прогресивно образование вече няколко години внедряват в България (повече за JUMP Math и неговия създател можете да прочетете тук). Българската част ще бъде създадена с участието на професионалисти от съответните гилдии – например писатели ще пишат съдържанието по литература.

Учителите в новото училище ще имат едногодишна подготовка в специализирания център, който след това ще продължи да е място, където те допълват квалификацията си, говорят помежду си и обменят опит. За да реализират потенциала си, високо квалифицираните специалисти имат нужда от няколко неща –  да им дадеш необходимата квалификация и професионална свобода и да им осигуриш възможности за общуване и непрекъснато учене, обяснява Явор Джонев и допълва, че този модел отдавна се е доказал в софтуерната индустрия. Оттам е заимствана и структурата на училищния борд, която ще има административна част, обслужваща цялата мрежа, ще определя стратегията за развитие и ще работи на демократичен принцип с представители на родителите и общността. Местните хора ще имат ключово значение за училището – много от уроците ще са изнесени навън, а учениците ще разработват проекти от реалния живот – с идеята да се превърнат в активни граждани, които допринасят за света, в който живеят.

Идеята на Джонев е проектът да започне в София с едно училище от 1 до 4 клас през септември 2016 г., а след това да се отворят и няколко други из страната. Междувременно ще започне и подготовката за следващите класове. След няколко години си го представя като мрежа от около десет училища, които комуникират помежду си и си помагат. „Не си правим илюзиите, че няма да правим грешки“, казва Джонев и допълва, че целият този процес ще бъде на непрекъснато учене – не само за учениците, но и за техните учители, директори, местна общност. Затова е важна и ролята за изследователска и развойна дейност на центъра, който ще анализира практиките и ще предлага нови решения.

„Не правим частно училище – в смисъла, в който съществува в момента в България“, подчертава Явор Джонев. То не тръгва с идеята, че е елитно и само за избрани деца, а точно обратното – че е висококачествено публично училище. Ще разчита все пак на подкрепа от родителите, като ще има стипендии за тези деца, които не могат да си го позволят, но ще работи като организация с идеална цел и отворен лиценз. И с една основна крайна цел – да събере опит, да докаже на обществото, че качественото образование за всички деца е възможно и така по-лесно да убеди политиците да действат. „Това ще направи успеха на цялостната реформа много по-сигурен“, убеден е Явор Джонев.

Проблемът не е учебникът, а какво образование искаме

в. Дневник, 16.06.2014

https://www.dnevnik.bg/analizi/2014/07/16/2344864_problemut_ne_e_uchebnikut_a_kakvo_obrazovanie_iskame/

Въпросът „Трябва ли да има само един учебник по предмет в училище?“ измества същинския проблем.

Утвърдената до момента идея за ученето и учебниците е основана на няколко допускания. Първо, че има конкретен обем знания, които трябва да бъдат научени, и източникът на тези знания е учебникът. Второ, че оценяването трябва бъде основано на това колко добре могат да бъдат възпроизвеждани фактите и частичните концепции, представени в учебника. Трето, че учителят и ученикът са неспособни да преценят какво, колко, кога и как да учи.

Приемаме за доказателство за успешно „образование“ способността на децата да възпроизведат тези факти и концепции скоро, след като са ги „научили“. Без да обръщаме особено внимание върху взаимовръзките между тях и останалия свят, нито върху основните системи и принципи, които ги пораждат.

След това избягваме въпроса какво всъщност е останало дългосрочно, как децата могат да се справят с нови проблеми, сами да търсят информация, да я разглеждат критично, да правят изводи, да измислят нови неща, активно да изграждат собствено разбиране за света и т.н. Избягваме го, защото отговорът е твърде неудобен за всички – и за администраторите на образователната система, и за обществото като цяло. Избягваме дискусиите за това какво всъщност стои в основата на ученето, осмислянето и интегрирането на видяното, чутото и преживяното във вътрешния свят на детето. Избягваме да вникнем в същината на педагогическите проблеми.

Ученето е интензивен социален процес на взаимодействие с учителите и околните хора, на откриване и осъзнаване на света, на личностно израстване – често трудно и неравномерно, като всяка истинска промяна.

Фокусирането върху конкретна информация, която трябва да бъде заучена и възпроизведена, е изключително неадекватно и вредно, ако искаме децата ни да успяват в бъдеще и да изградят благоденстваща България (каквато ние все не успяваме да изградим).

Сегашната ни концепция за учебник е точно такава – изключително неадекватна и вредна.

Ако искаме първото, ходът да бъде въведен един учебник на всеобщата (и по дефиниция ужасно тясна и бедна) истина е напълно оправдан икономически.

Ако искаме второто, ще трябва да излезем от зоната си на комфорт или по-скоро от вцепенението и нихилизма, представляващи най-голямата заплаха за бъдещето на децата ни.

Би трябвало да се запитаме: Какъв е смисълът на образованието?

Със сигурност не е възпроизводство на заучена информация за единица време. Би трябвало да направим всичко възможно да намерим новия му смисъл чрез диалог помежду си. Диалог, който ще е неудобен, труден и бавен. Диалог, който ще показва и поставя под въпрос основните ни разбирания и ценности. Диалог, който ще изисква вникване в ситуацията на другия – дори на този, с който не сме съгласни или не искаме да имаме нищо общо. Диалог, който може да бъде воден единствено от активни граждани. Диалог, който да произведе нови изисквания към образователната система, нова идея за нейния смисъл.

Едва тогава можем да очакваме политическите и държавни институции да изпълнят конституционните си задължения. Тогава те ще бъдат длъжни да ги изпълнят – да подсигурят и осъществят фундаментална образователна реформа съгласно новите изисквания на обществото. Едва тогава можем да се надяваме на по-добро бъдеще за нашите деца в България, а не другаде по света. Ще сме изпълнили дълга си към следващите поколения.

Ако искаме да изградим децата си като свободни, самостоятелни и отговорни личности. Ако искаме да бъдат активни граждани в реално работеща демокрация на ангажирани общности. Ако искаме да могат да общуват смислено, да са добри приятели, родители и партньори. Ако искаме да живеят комфортно и да са способни да развиват икономика с висока добавена стойност, която не разрушава природата и обществата. Ако искаме да са способни да мислят – аналитично, критично, творчески и съзидателно. Ако искаме да са способни да обичат, да имат дълбоки, близки взаимоотношения, за разбират другите, да творят и да се веселят. Да утвърждават себе си, но и да приемат различното и различните.  Да са здрави – физически и психически. Ако искаме да общуват със себе си и с целия свят. Да се изразяват богато и красиво, да водят диалог – на български и други езици – с говор, рисунка, песен и танц. Ако искаме да изграждат самочувствието си върху собствените си постижения и способности, гледайки напред. Ако искаме да възприемат себе си и света като безкрайна възможност за развитие. Ако искаме да се възхищават, да откриват и преоткриват човека и Вселената.

Ако искаме се справят с най-трудните глобални проблеми, които ще са пред тях. Проблеми, които сега само бегло си представяме, а повечето просто не можем да видим. В крайна сметка, ако искаме да са способни да създават смисъла на собствения си живот и да имат капацитета да реализират този смисъл, следва да правим съвсем друго.

Следва незабавно да спрем да си губим времето с безсмислени въпроси като този за единия учебник. Та ние сме залети от информация. Каква точно милиардна частица от нея искаме да вмъкнем в този един учебник и защо? И как това ще ни помогне да изграждаме ценностите, нагласите, уменията, навиците и практическия опит на нашите деца, за да са адекватни за успешна реализация в тяхното бъдеще? Тяхното бъдеще, не нашето минало!

Следва незабавно да организираме същински граждански диалог за смисъла на образованието с всички заинтересовани страни – на практика с всички граждани, граждански сдружения, бизнеси и бизнес сдружения, образователни институции, общински и държавни структури. Докато този процес се развива, следва още в мандата на следващото правителство – каквото и да е то, да се съгласим всички, че най-важното за бъдещето на страната ни е образованието на децата ни. Възможно най-качественото образование на всичките ни деца. На всяко дете, без изключение. Без значение от къде идва, какви са родителите му, къде живеят и с колко пари разполагат. Такова образование за всичките ни деца, за да могат да са щастливи и успешни български граждани на 21-ви век. Постигането на това съгласие е въпрос много по-важен и по-висок от всички възможни партийни, идеологически или други различия.

Това именно е националният въпрос, около който всички можем и трябва да се обединим. България е била успешна, когато е постигала същинско съгласие по национални въпроси. Само да пожелаем и ще имаме знанията, парите и подкрепата на целия свят, но никой няма да го направи вместо нас.

Фундаменталната образователна реформа е ключът към доброто бъдеще на България. Единствено от нас зависи дали ще я осъществим. Отговорни сме пред децата си. Отговорни сме пред следващите поколения. Отговорни сме пред България.

 

Разсъждения върху системата на училищното образование

Наскоро публикуваният проектозакон за предучилищното и училищно образование предизвиква доста обществени дискусии – на професионално, експертно и гражданско ниво. При внимателен прочит обнадеждаващите заявки за принципите и целите на образованието в началото на проектозакона бързо влизат в противоречие с конкретните организационни и контролни механизми, които по-скоро утвърждават статуквото в системата. Въпреки че действително предлага някои нови моменти, този проектозакон в същината си не е реформаторски и няма да доведе до необходимото качествено подобрение на системата.Трябва да се запитаме – а възможно ли е да бъде реформаторски?Отговорът е отрицателен. Обществото ни не е извървяло необходимия път и не е формулирало ясна заявка за реформа на образователната система, въпреки постоянното оплакване и спасяване поединично – с частни уроци, „елитни“ училища или чужбина. Не можем да се надяваме администрацията на досегашната система да я разчупи от само себе си. За да осигурим добро културно, социално и икономическо развитие на България през XXI век, трябва да активираме същински обществен диалог – да формулираме новите изисквания, да постигнем национален консенсус, да осигурим ресурси и лидерство. Трябва да осъществим фундаментална образователна реформа – на духа, целите, принципите и механизмите на системата като цяло – както и на сърцевината й – педагогическите процеси и взаимоотношения.*Предлагам обобщение на повдигнатите въпроси на принципно ниво, без вторачване в конкретните текстове на проектозакона. Използвам дискусиите в експертната мрежа на Института за прогресивно образование, редица други мнения, публикации и изследвания.

Съществуват редица сложни обществени проблеми, които продължително време не намират подходящи решения и стандартните подходи за последователно формиране на политики и стратегии не водят до резултат – често ситуацията се влошава, вместо да се подобри. Такива проблеми са маргинализирането на етническите малцинства, здравеопазването, замърсяването на природната среда, промяната на глобалния климат, енергийната зависимост, търговията с наркотици, високата смъртност по пътищата и т.н. Дори опитите за дефиниция на самия проблем и критериите за успешното му решаване разкриват конфликти на ниво базисни стойности и предположения за устройството на света и обществото. Пътищата към подобрение изискват голям брой хора да променят мисленето и поведението си, да променят основни нагласи и вярвания. Залитането към една или друга страна на установените дихотомии (или едното, или другото) не води до добри решения – необходимо е да се мисли латерално – извън съществуващите предположения, необходимо е да се търсят нови парадигми.Неадекватното качество на образованието е сложен обществен проблем, за който нито има бързи, лесни или окончателни решения, нито може да бъде делегиран единствено на изпълнителната власт.Обикновено търсенето на решения клони към някоя от следните крайности, като твърде често предлаганите политики са нехуманни, противоречиви и алогични:

Авторитарност – централизиране на решенията и увеличаване на контрола. Намаляването на броя на взимащите решения редуцира комплексността на проблема, но администраторите и експертите, натоварени с решаването му, може да нямат достатъчно добро разбиране за всички необходими перспективи за решаването му.

Конкурентност – противопоставяне на различни подходи и очакване решенията да дойдат от съпоставката на алтернативи, като накрая се избере най-добрата. Недостатък на този подход е, че създава конфронтираща среда, в която обменът на знания, опит и иновации се обезкуражава – намирането на най-добри алтернативни решения е затруднено.

Егалитарност – предлагане на решения, основани на свободата на личността и презумпция за равенство (каквото и да означава това). Този подход свежда до минимум възможностите за контрол и управление и често увеличава несигурността.

И световната практика, и редица научни изследвания сочат, че много по-подходящи стратегии за решаване на сложни проблеми са сътрудничеството, диалога, търсенето на динамични баланси, цялостност на решенията, експериментално-еволюционно развитие и активно управление. Тези стратегии ангажират различните заинтересовани страни в търсене на най-добрите решения за всички. Понякога се приемат взаимно противоречиви гледни точки и се търсят интегративни решения, които преодоляват противоречията, като предефинират проблема на друго ниво на абстракция на основата на съгласие по фундаментални разбирания и ценности – и дори тяхната промяна. Интегративните решения често изглеждат като да не са били възможни, преди да бъдат намерени.

Сътрудничеството и същинският диалог изискват въвличане на всички заинтересовани и потърпевши страни като активни участници в процесите на планиране. Не просто да бъдат питани, а активно да участват във формулирането на проблемите и взимането на решения. (Именно такова противоречие виждаме в декларираните „повече от 3000 мнения за проектозакона и участие на много неправителствени експерти в работните групи“ и реалното игнориране на голяма част от изказаните мнения и предложения.) Разбира се, такъв път е много по-дълъг и труден, изисква творческо изграждане на общ език за стратегически разговор, създава напрежение за преосмисляне на собствени позиции и вярвания, без да гарантира определен резултат за определено време.Трябва да проявим зрялост и търпение, за да дадем възможност за осъществяването на дълбоки, дългосрочни промени, които ще имат резултати, различни от очакванията и начините на измерване на сегашната образователна система. Необходимо е активно гражданско участие и сътрудничество между държавните и образователни институции на равноправна основа. Необходимо е да предефинираме смисъла и целите на образованието, като надскочим сегашното ограничаващо взиране върху придобиване на подходящи умения за работа.

Трябва да предвидим възможни сценарии за бъдещо развитие на България и света с хоризонт от 20 до 50 години напред и да потърсим отговор на въпроса: „Как да образоваме нашите деца, за да могат да са успешни и щастливи в общество с добро качество на живот при развитие на тези сценарии?“. По-конкретно, да потърсим отговори на следните въпроси:

1. Как ще изглежда светът след 20-50 години? Какви са възможните влияния върху България през този период?

2. От какви компетентности (знания, умения, нагласи и ценности) ще имат нужда децата ни, за да са успешни и щастливи тогава?

3. Кои са необходимите условия и методи за най-добро учене и образоване (дори да осъзнаем собствения си частен опит, когато сме изпитвали най-дълбоко и качествено учене)?

4. Как би изглеждало ученето и въобще образователната система, ако е проектирана и реализирана на основа на отговорите на предходните въпроси?

Необходимо е да анализираме и други движещи фактори и обществени политики, които да бъдат направени така, че да създават положителни обратни връзки, които да се усилват и подпомагат взаимно – едва тогава подобренията в образованието ще могат да доведат до цялостни дългосрочни подобрения в качеството на живот. Необходимо е да подходим систематично към реформата – да анализираме реалното текущо състояние на системата, да моделираме движещите фактори и техните взаимовръзки, да определим изискванията за бъдещото състояние и да започнем да измисляме и анализираме стратегии за реформи, както и да управляваме активно процесите за осъществяването им.Законодателството е само един от елементите на публичните политики и механизми, отговорни за състоянието и развитието на образователната система.

Погрешно се мисли, че реформите трябва непременно да бъдат налагани по законодателен път. Много по-добре е законът и останалата нормативна база да осигурява възможности за развитие и установяване на добри практики, вместо да се опитва да ги вменява. Законодателството по-скоро трябва да следва развитието на системата, като утвърждава постиженията и ограничава опасностите чрез периодичен анализ на реалността, а не да се опитва да променя реалността декларативно. (Например, злополучният закон за електронно управление и прилежащите му наредби от няколко години са фикция, която не се изпълнява дори от държавните учреждения, които са ги писали.)

Провирайки се из дебрите на над 350 члена в проектозакона за образованието, човек остава в недоумение – това закон ли е или наредба? Описват се процедури и правила, чието място не само не е в закон, а и въобще не бива да са централизирани. Всеки компетентен учителски колектив може да определи процедури и правила, които да са по-адекватни на специфичните условия и много по-изпълними от централизирано наложените такива. Микроменажирането има негативни последици и отнема отговорност и инициативност от хората, от които пряко зависи качеството на която и да е професионална дейност. Един закон трябва да задава цели и принципи, да структурира системата и вменява отговорности, да определя ресурсите и изискванията/измерителите за качество и количество, да поставя само наистина необходими ограничения, да осигурява механизми за иновации и подобрения, както и постоянен цикъл на обоснован анализ и преценка за изпълнението на поставените цели с предложения за положителни и отрицателни коригиращи действия.

Освен законодателството, ключови стратегически фактори в образованието са:

  • общи цели, споделен смисъл и принципи (в сърцевината!);
  • лидерство на национално, регионално и местно ниво;
  • финансиране и съответните механизми за управление;
  • наблюдение и измерване с балансирани показатели за изпълнение;
  • квалификация, професионално развитие и самостоятелност на учителите;
  • квалификация, професионално развитие и самостоятелност на мениджърите (на училищно, регионално и национално ниво);
  • образователните изисквания за изграждане на компетентности (знания, умения, нагласи и ценности) и опит;
  • педагогически методи, учебно съдържание и технологии;
  • устройство на образователните институции и тяхното развитие като учещи се организации;
  • учебни и образователни среди, материали и дейности;
  • осигуряване на услуги за цялостно обгрижване и инфраструктурни услуги;
  • взаимодействие с родителите и общностите;
  • взаимодействие с културните и социални идентичности, традиции и политики;
  • взаимодействие с икономическите политики и бизнеса. 

Следва да се запитаме доколко реалното състояние на системата и нейната динамика е известно на администрацията и на обществото? Доколко измерванията, на които се базира управлението, не изкривяват както резултатите, така и самата система? Доколко предлаганите политики са научнообосновани и дали има задълбочен анализ за техните възможни ефекти? Кой печели, кой губи, кой и колко плаща, какво ще е влиянието върху бедността, социалното включване и въобще добруването на децата, как ще се отрази на икономическата ни конкурентоспособност и т.н.? Доколко се прави разлика между външни прояви (симптоми) и доколко се търсят структурните причини за проблемите в основата?

Изследванията PISA показват пропастта между българските измервания на качеството на образователната система (фокусирани върху заучени знания и методи) и преценката за реалните умения за вникване и адекватно поведение в нова обстановка – не дали децата могат да четат, а доколко разбират прочетеното, не дали могат да смятат, а доколко могат да решават проблеми с математически средства. (Въпреки че самата PISA представлява доста частичен поглед и далеч не може да бъде достатъчен метод за измерване.) Освен измерване на знанията и уменията, PISA изследва системата като такава – разликите в образователните нива между училищата и регионите, фактори като социално и икономическо положение на семействата, търси принципните причини за успехи и неуспехи на образователните системи.

Българските измервания са обсебени с тестването на всеки ученик (и учител) с основна цел тяхната подредба в класации за преминаване в по-добро училище (или промоция при учителите). Няма поглед върху системата, няма стремеж за преценка на основни фактори, влияещи върху качеството на образование – например, вътрешната мотивация и удовлетвореност на учениците и учителите, езикова култура, нагласи за учене и управление на собственото си бъдеще, кооперативност, творчески умения и т.н. Често се казва, че тези неща не могат да се измерват, което категорично не е вярно – има много добре разработени методи за обхватно измерване на „меки“ или „субективни“ фактори. Имплицитните и експлицитни цели на външното оценяване и методите на повсеместно тестване с въпросници влизат в пряко и научно доказано противоречие със съвременни педагогически теории и практики, както и със съвременни теории и практики за организационно управление.

Та резултатите от един и същи тест могат да варират с 50% (!) при един и същи ученик по различно време. Почти една трета от учебната година се пропилява с рутинни упражнения за постигне на по-високи резултати на тестовете. (Например, външното оценяване по математика в 4-ти клас проверява доколко децата могат да извършват процедури по пресмятане с големи числа за ограничено време, което е доста далеч от проверка на уменията за математическо концептуализиране, разсъждение и решаване на проблеми.)

Време е да се стреснем! Златните медали от олимпиади (колкото и хубави постижения да са сами по себе си) и елитните училища са на върха на един айсберг, който продължава да потъва. Дори официалните резултати от външните оценявания изглеждат застрашително, когато към тях добавим всички деца, които по една или друга причина са отпаднали от системата. Функционалната неграмотност на 40% от 15-годишните ученици, повишаващото се външно отпадане, повсеместното вътрешно отпадане – загубата на интерес и отказ от реално учене, повишаването на училищното насилие, драстичните разлики в качеството – и между регионите, и между социалните групи, застаряващите учители (огромен процент достигат пенсионна възраст след само 5 години!) и липсата на млади хора, желаещи да станат учители, са все неща с фатални последствия за бъдещето на обществото ни!

Заедно с определяне на общите цели и принципи, трябва да изградим обективна структура от балансирани показатели и обективни методики за измерване, по възможност най-малко изкривяващи резултатите и самата система. Определянето на показателите и тяхното измерване трябва да се извърши с широко обществено участие и по начини, независими от администрацията. Резултатите, колкото и нелицеприятни, трябва да са достъпни в ясно разбираема форма през публичен сайт – барометър на образователната система. Можем да се срамуваме само, ако продължаваме да отричаме проблемите и да бездействаме. Повечето други страни имат подобни сериозни проблеми с образователните си системи. Въпрос на обществена зрялост и мъжество е да се изправим лице в лице с тях и да започнем болезнения диалог помежду си, за да можем да бъдем по-сигурни в бъдещето на децата си.

След като определим новите изисквания, необходимо е да приложим систематичен научнообоснован еволюционен подход с няколко дългосрочни стратегии за промяна, които се допълват и усилват взаимно. Освен цикъла наблюдение – анализ – планиране – действие на централно, регионално и локално ниво, системата на образованието трябва да се отвори за еволюционно управление на иновациите по прозрачен начин, прилагайки следните правила:

1. Търси и опитвай нови неща (било педагогически методи, съдържание, дейности, било начини на организация и обмен на знания);
2. Прави го постепенно и ограничено по начин, по който можеш да се възстановиш при неуспех;
3. Активно събирай обратна връзка и за проблеми, и за успехи;
4. Ограничавай неуспешните иновации, вниквайки в причините за неуспеха – особено външните условия и среда;
5. Разпространявай стъпка по стъпка успешните иновации, като следиш непрекъснато реалните ефекти в различни условия;
6. Стреми се към по-нататъшно подобрение на успешните иновации, интеграцията им в традиционните методи, както и с други иновации, и изследвай границите на приложимост и ограниченията им.

Без добра регулация и прозрачност, иновациите в системата ще продължават да се случват на ръба на закона или по нечие благоволение, без реална възможност за разпространение на добрите практики и с висок риск да вредят. Изумително е, че тези прости прагматични правила, комбинирани с компетентни методи за наблюдение и изследване, са по-скоро изключение в държавната политика. Много често се прилагат недобре премислени общи решения за всички по метода на пробите и грешките – понякога с твърде тежка цена, която плащат заинтересованите (потърпевши) страни, без да са участвали в процеса на планиране. Вместо това, трябва да се задават цели, правила и ресурси и да се възлагат отговорности за намиране на адекватни локални решения.

Необходимо е да се мисли системно с вникване в структурата на причинно-следствените връзки, изграждане на модели на основни движещи фактори с техните положителни и отрицателните обратни връзки, разграничаване на пирамидата от факти (симптоми), тенденции и системни причини в основата.

Наистина ли е приоритет образованието? И в проектозакона, и в платформите на повечето политически партии образованието е декларирано като национален приоритет. Хубаво, но тогава защо вече много години делът на финансиране на образованието е значително по-нисък от средноевропейския като процент от БВП? Защо се прилагат централизирани механизми на разпределение на определени средства по начини, които изкривяват нормалното функциониране на системата? Например: делегираните бюджети на бройка записан ученик стимулират закриване на малки училища (което е смъртоносно за малките населени места) и пренаселване на големите училища с всички негативни за това последствия – увеличено насилие, учене на две смени (с намаляване на учебните часове от почти цяла учебна година за целия период на образование), дехуманизация на училищната среда, алиенация на децата и учителите.

Защо липсва анализ на реално необходимите средства за качествено образование? Защо под образование се възприемат само класно-урочните обучителни дейности? Преминаването към целодневен курс на обучение е добро пожелание, но ако не е подкрепено с ресурси и педагогически методи, може да се превърне в забавачка или дори принудително задържане, без реален образователен ефект.

На практика тези, които могат да си го позволят, плащат значителни средства, за да допълнят и качеството, и разнообразието от необходими образователни дейности – чрез частни уроци, допълнителни курсове или направо в отделни частни училища. Големите разлики между регионите и между социалните групи са показателни.Следователно, конституционното право на безплатно образование за всички е химера. Качественото образование не е нито безплатно, нито е за всички. На практика, образователната ни система възпроизвежда и задълбочава увеличаващото се разделение в обществото.Ако се замислим, общата сума на държавното финансиране и частните разходи за основно и средно образование би трябвало да е напълно достатъчна за осигуряване на качество за всички. Разликата е в начините на разпределение и управление.

Ако образованието е наистина национален приоритет, би следвало отсега нататък да отделяме не равно, а повече от средноевропейския процент от БВП (примерно, с 1% повече) и да гарантираме този дял да не зависи от бюджетни съкращения и балансиране в контекста на пакта за финансова стабилност. Това е ясна цел за политически консенсус и би било проява на държавническа мъдрост и обществена зрялост, ако се осъществи.

Следва друг важен въпрос: Наистина ли сме готови като общество да осигурим равен достъп до качествено образование за всички деца?Сегашната ни образователна система е елитарна. В основата й е индивидуалното състезание и иначе похвалния стремеж за осигуряване на възможно по-добро образование на собственото дете за повишаване на неговата конкурентоспособност в бъдещата му икономическа обществена реализация. Така мнозинството разбира капиталистическия идеал. (Интересно! Такъв беше и социалистическият идеал.) Проблемът е, че тези „естествени“ стремежи водят до концентриране на ресурсите на системата (и финансови, и като качество на учителите, и като качество и разнообразие на образователни дейности) върху сравнително малък брой деца за сметка на отнемане на ресурси от мнозинството други деца. Получава се пирамида на качеството на образование, която утвърждава и възпроизвежда общественото разслояване. Тук е и противоречието: По-добре образованите деца няма да живеят в по-добро общество (освен ако не потърсят изход в чужбина или не се изолират в елитни общности), защото останалите деца нямат същите възможности за образование. Страната ни ще продължава да е по-бедна от останалите, националното богатство ще нараства твърде бавно, ще се увеличават социалните напрежения, икономиката ни ще продължава да бъде с ниска добавена стойност и неконкурентоспособна. Няма да имаме хората, за да не бъде тя такава.

Дори от гледна точка на качество на живот, ситуацията не изглежда добре. Не е възможно да имаш удовлетворително високо качество на живот, дори да имаш много пари, ако мнозинството от съгражданите ти са значително по-бедни и нещастни – особено в малка страна като България. Елитарният подход в образованието всъщност работи срещу капиталистическо-демократичния идеал. Решение на това противоречие има и то е във фокусиране на ресурсите за повишаване на общото качество на образование и грижи за всички деца – независимо от техните социално-икономически условия и местоположение. Възможно е и, инцидентно, води до много по-добри върхови резултати, ако ги намираме за важен критерий. Още нещо интересно – именно високите очаквания и качество за всички (чрез сътрудничество, а не конкурентност) – водят до много по-конкурентоспособна икономика, същинска демокрация и високо качество на живот.

Ние живеем в преход към нова ера на глобализация (с нейните ползи, зависимости и заплахи), постиндустриалност, хипер информационна свързаност и технологичност в търсене на устойчиво развитие и човешки смисъл за заедност отвъд консумативизма. Този преход налага по обективен начин нови изисквания към образованието и необходимост от пресътворяване на образователните системи. Вместо вездесъщата „пригодност за заетост“ на масите и възпроизвеждане на управляващите елити, на преден план излизат изисквания за компетентности на XXI век – критично мислене, комуникативност, сътрудничество и творчество.

Ние вече не искаме работници, които са грамотни толкова, колкото да изпълняват инструкции и да са добри консуматори. Имаме необходимост от самостоятелни личности, които могат да мислят концептуално, способни са да осъзнават сложни модели и взаимовръзки – и да създават нови, които могат да научават нови неща ефикасно и критично – които са съзидателни личности. Трябват не просто добри технически специалисти, а хора с широк кръгозор и въображение, със способност за балансиране на професионалното и личното си развитие. Хора с развито чувство за отговорност, справедливост, честност и социални умения. Уверени иновативни личности, които не се боят от рискове и грешки, а ги използват за постоянно подобрение и решаване на проблеми. Хора, които могат да общуват и работят конструктивно заедно с други за постигане на общи цели.

Придобиването на мисловно-емоционални и личностно-социални компетентности (знания, умения, нагласи, ценности и практически опит) в съчетание с компетентности за активно гражданско участие изместват изискванията за овладяване на знания в определени предметни области като основна цел на образователната система. Балансирането между взаимно противоречивите цели за придобиване на академични знания, социализация (възпроизвеждане и налагане на обществените ценности, традиции и правила) и индивидуалното развитие придобива нови измерения и изисква нови подходи.Необходими са промени в сърцевината на педагогическия процес, организацията и управлението на образователните ни институции и изграждане на култура на учене през целия живот.

Необходимо е да преодолеем стигмите на сегашната ни образователна система:

1. „Нормалното“ разпределение на способностите е естествено – малък брой деца са талантливи и могат да постигнат високо ниво на компетентности, масата деца могат да постигнат средно ниво, а останалите са неспособни. Това доказуемо невярно предположение – за съжаление, дълбоко сраснало в мисленето на учителите и администраторите на системата – се самовъзпроизвежда в практиката.

2. Ранното разделение по способности помага за по-добро развитие на децата. Но не се отчита реалната цена на това разделение и за „промотираните“ деца (стресиране и отнемане на възможности за пълноценно развитие), и за тези, които са оставени назад (утвърждаване на ниски очаквания и „естествена“ неспособност). Това е друга самовъзпроизвеждаща се практика.

3. Състезателността и класирането на децата по постижения подобряват ученето. Точно обратното е – доказуемо и с научни изследвания, и в практиката.

4. Натискът (насилието) и системата от награди и наказания (оценките са най-широко разпространени такива инструменти) подобряват ученето. И тези практики, основани на остарелите разбирания от поведенческата психология, са научно доказано неверни. Външните мотиватори сработват за достигане на самата награда (или избягване на наказанието), но не създават необходимата вътрешна мотивация за учене с разбиране.

5. Стандартизацията на целите и измерителите – общите еднакви тестове (особено въпросите с няколко избора) подобряват ученето. Подобряването на резултатите води до механично трениране и загуба на вътрешен интерес, както и на загуба на ценно учебно време и стрес за учителите и учениците – доказано противопоказни неща за качествено учене.

6. Конкуренцията между училищата и разликите между качеството на образование, което предлагат, са „естествени“ и желателни.

7. Целевите финансови стимули и заплащането в зависимост от стандартизираните постижения на учениците създават по-добра мотивация за качествено преподаване на учителите.

8. Въобще, че пазарните принципи за конкуренция и ефективност водят до добри резултати в сферата на образованието. Оборването на последните три твърдения изисква по-обстоен анализ и аргументация, отколкото има място в момента. 

За професията учител. Редица изследвания показват, че доминиращият фактор за качествено учене е качеството на учителя като професионалист. Десетки години учителите са третирани като едва ли не технически изпълнители в една професионална бюрокрация, която се контролира с външни координационни механизми като: директна супервизия, стандартизация на работните процеси и стандартизация на резултатите. Преподаването и ученето са комплексни процеси, които не могат да бъдат формализирани от правила и регулации, а субективните им „меки“ резултати не могат да бъдат стандартизирани от планиращи и контролиращи системи. Факт е, че комплексната работа не може да бъде изпълнявана ефикасно, освен ако не е под контрола на този, който я изпълнява. Технократският (тоталитарен – в смисъл на неговата всеобхватност) контрол само намалява професионалното съзнание и отговорност и съответно качеството на учителската работа. Намалява и възможното доверие, от което учителите се нуждаят. Всичко това рефлектира пряко върху учениците и учебните процеси.Контролните механизми премахват отговорността от професионалиста и я прехвърлят към системата. Стремежът към подобрение и иновации намалява – не защото е забранен, а защото структурата на системата го потиска.

Но не правителството учи ученика, а самият учител. В училищните системи правителството гледа отгоре надолу и се надява мениджърите (на регионално и училищно ниво) да внедрят неговите стандарти, докато учителите гледат отдолу нагоре да се съпротивляват и да ги избягват, за да осъществяват по-качествен учебен процес. Промяната в професионалните бюрокрации не става чрез смяна на нови администратори, които предприемат реформи, нито от техноструктури, които се опитват да контролират по различен начин – както е предложено в проектозакона.Същинското подобрение се получава чрез бавния процес на промяна на самите професионалисти – промяна на това кой и как влиза в професията, какво се учи в училищата за учители (норми, знания, умения и нагласи) и след това – колко заинтересовани и способни са да подобряват способностите си, да бъдат автори и изследователи на образователния процес.

В това отношение университетите носят своята вина за неактуалните учебни програми, липсата на иновации и търсене на подобрения, както и за разрива между теория и практика – учителите ни не са научени да бъдат изследователи.Обществото ни дължи извинение на учителите за продължителното им подценяване (да не говорим за ниското заплащане и липса на свобода) и по-добре да се обърне към тяхната отговорност като професионалисти, вместо да изисква повече бюрократичен контрол. Учителската професия трябва да възстанови престижа и независимостта си, сравними с тези на лекарите и адвокатите. Необходимо е да се създадат независими организации (не синдикати!) за професионално развитие на регионално и национално ниво, които да саморегулират професията чрез система от кодекси и активен обмен на знания и опит. Необходимо е важността на учителската професия да бъде припозната от обществото ни отново с необходимото уважение, доверие и произтичащата от това отговорност от най-висок порядък.

Въпросът за привличане на младите хора към учителската професия е критично важен! При излизане на голяма част от сегашните преподаватели в пенсионна възраст до няколко години, ние сме изправени пред много сериозна заплаха, която същевременно е и изключителна възможност за обновяване и промяна. Необходими са спешни държавнически действия за повишаване на престижа на професията и създаване на интерес в най-способните младежи да приемат учителското призвание. Учителските колективи и училищата трябва да получат необходимата самостоятелност и подкрепа, за да се превърнат в учещи се организации, отговорни за собственото си развитие.

Интересно е да съпоставим различни мениджмънт стратегии за организационно развитие. Едните произхождат от индустриалната епоха и са типични за англо-саксонските образователни системи, другите произхождат от съвременните бизнеси на знанието и поразително се припокриват със стратегиите, използвани във Финландия (но не само!), която има най-добрата училищна образователна система в света.

Стратегии от индустриалната епохаСтратегии на учещите организации
1.Стриктни стандарти високи, формални, централизирани цели за учители, ученици и училища Гъвкави стандарти – ясни насоки за планиране на учебното съдържание, но управлението е локално – от самите училища.
2.Фокус върху езикова и числова грамотност – уменията за писане, четене и смятане са основни целиФокус върху широко и дълбоко учене – давайки еднаква тежест на всички аспекти на растежа на личността – характер, морал, съзидателност, знания и умения
3.Преподаване за определени резултати – критерий за успех за оценките   Окуражаване на творчеството, поемане на рискове и експериментиране.
4.Преподаване чрез натиск и съревнование   Осигуряване на безопасна среда за учене, изграждане на увереност, ентусиазъм и взаимопомощ.
5.Налагане на външни промени – чрез законодателство или национални приоритети Еволюционни подобренияс иновации и учене от успехи и неуспехи – уважение на педагозите като професионалисти и известен консерватизъм.
6.Налагане на еднакви централизирани решения за всички Адекватни локални решения в рамките на зададени цели, ресурси и ограничения.
7.Отчетност и отговорност, основани на тестови резултати – високите се награждават, ниските се наказват Отговорност и доверие – изграждане на култура на професионализъм на учителите и директорите.
8.Ресурсите се разпределят централно, като проблемите се лекуват след тяхното проявлениеЛокално управление на ресурсите и фокусиране на ресурсите върху рисковете – преди да са се проявили като проблеми.

Смея да твърдя, че стратегиите от индустриалната епоха работят точно обратно на резултатите, които искаме да получим. Те са вредни и пречат на развитието на хората и организациите като цяло. Пречат на ефективността и ефикасността на образователния процес. Доказателства за това има предостатъчно. За съжаление, повечето стратегии за управление на образователната ни система са именно такива – включително експлицитно и имплицитно заложените в проектозакона. Защо, знаейки негативните ефекти на такива стратегии, съзнателно продължаваме да ги следваме, дори утвърждаваме? Защо не погледнем алтернативите, не проучим най-добрия световен опит и не направим съзнателни стъпки да променим собствените си управленски разбирания? Защо не поканим хора, които са преминали по тези пътища? Защо не експериментираме? Утвърждаването на старите методи на управление, дори с „даване на известна свобода“, не може да доведе до съществена промяна. Това е съвършено ясно.

В заключение: Образователната реформа е неразривно свързана с изграждане на визия и стратегии за бъдещето ни в културен, социален и икономически план. Това е задача, изискваща активно гражданско участие и взаимодействие между всички страни. Именно мисленето за образователната реформа трябва да катализира българското общество да погледне напред в бъдещето – с воля за промяна, творчество и оптимизъм.В последващи статии ще разгледам основните принципни въпроси за конструиране на новата образователна система и процесите, необходими за осъществяване на реформата.

Явор Джонев

За да градим бъдещето, трябва да си го представим

Разговор с Явор Джонев

Мисия: “Ново училище” е национално сдружение на граждани и организации с основна цел да преобразува българската образователна система за осъществяване на пълноценно развитие на всички граждани през целия им живот, отговарящо на икономическите, социални и културни нужди на обществото през XXI век.Това е написано в проекта за сдружение, чийто инициатор е Явор Джонев, един от основателите на най-големия холдинг на български софтуерни компании.  – Откъде дойде идеята за такова сдружение?– Идеята за широко гражданско сдружение се обсъжда от няколко години. Крайно време е да започнем широк диалог, за да определим обществените изисквания към образователната система, на основа на тези изисквания да търсим стратегии за тяхното задоволяване и планове за изпълнение. 

Този въпрос е твърде важен за бъдещето ни, за да бъде делегиран на някое правителствоНеобходимо е участие на цялото общество. През последните 20 и повече години бяха планирани много реформи, някои от тях бяха проведени, но крайните резултати не са задоволителни. Няколко характеристики на тези реформи са важни. 

Първата е, че те засягат предимно външната обвивка на системата, външните й структури. Никога досега – поне след експериментите на Сендов, експерименталните училища от 70-те години – не е правен опит да се търси решения в сърцевината на образованието. А тя е във взаимоотношенията между учителя и ученика, в тяхната психология и динамика, освен в знанието, което те придобиват взаимно. Има и трети елемент – колективът. Всъщност, говорим за един вид троица в сърцевината на образованието: личността на ученика, личността на учителя и колективът, който не е само среда, а и субект на образователния процес. Досега липсва опит за промяна на отношенията в тази сърцевина. Всички реформи са на административно ниво, примерно – външните оценявания, схеми за финансиране и т.н. 

Втората характеристика е, че това са опити за реформа отгоре надолу, за налагане на неща върху участниците в системата и прокарването им чрез законови мерки – без да се държи сметка за влиянието на тези промени върху същината на образователния процес. А тя е точно във взаимодействието между учителя, ученика и колектива. Взаимодействие, което се извършва с участие и по заявка на основни заинтересовани страни – родители, работодатели и редица други социално-икономически групи. Следователно, без да осъществим реформа отдолу нагоре, не можем да очакваме същински дългосрочни подобрения. 

Трета характеристика е, че тези реформи са делегирани чрез парламентарната система на държавната администрация. Това би било нормално за въпроси от средносрочна важност (един правителствен мандат), но преобразуването на образователната система е дългосрочен въпрос с фундаментална важност за нашето бъдеще, който изисква въвличане на всички заинтересовани страни (организации и личности) – както в определяне на изискванията и стратегиите, така и в самата реализация на реформите. Важно е да се отбележи, че правителствените организации (например МОН, Министерството на културата), както и основни културни институции (БНР, БНТ, университети, БАН и др.), трябва да бъдат въвлечени активно и да имат ключова роля за успеха на този процес. 

Друга характеристика е, че досега няма ясна дефиниция на обществените изисквания към образователната система. Нормалното мислене би трябвало да започне с изискванията. Как очакваме, че можем да изградим смислена стратегия за трансформация на образователната система, ако няма добре дефинирани изисквания към нея? В общи линии, досега са изразявани три вида изисквания: да върнем доброто старо време (което не може да се върне); децата да знаят чужд език и компютър (това е технократското дефиниране на доста хора, за съжаление); и някаква идея да си направим образованието като другите, като европейците (не осъзнавайки, че всъщност техните образователни системи имат не по-малко сериозни проблеми). Тези определяния са крайно недостатъчни, според мен. Следователно, трябва да се минем през процес на дефиниране на изискванията на образователната система – и то от цялото общество, от всички заинтересовани групи с активна модерация и анализ в продължение на достатъчно време (поне 2 години). 

Друга характеристика е, че реформите се правят само за част от образователната система– отделно за училището, отделно за университета, отделно за професионалното обучение.Очевидно, когато говорим за обществена образователна система, трябва да имаме предвид учене през целия жизнен цикъл на човека. Той се разбива на сравнително добре обособени времеви интервали: образованието на родителите (то е част от нулевото образование на самото дете с неговото раждане), предучилищните възрасти; начално училище и т.н. След училището и университета, разбира се, образователната дейност трябва да продължи. Всяка от тези фази обуславя следващите. Зависимостта е изключително силна и важна. Реформите трябва не просто да отчитат тези зависимости, но и да фокусират върху тях. Именно тогава можем да говорим за система на образование. 

Време е да спрем да мислим, че образованието на човека свършва със завършването и получаване на диплома – то започва тогава. Например, в софтуерната индустрия не можем да сме конкурентоспособни, ако в производствения процес няма вградена образователна дейност. Освен икономически обусловено, това в крайна сметка е свързано с личностното узряване и реализация. Все повече индустрии придобиват характеристики на индустрии на знанието – всъщност, главна обосновка за една бъдеща образователна система е свързана точно с икономиката на знанието – в по-широк план, обществото на знанието. Стратегически, пътят напред е към индустрии с висока добавена стойност. А тя идва от знанието в най-общ смисъл. От способностите за ефикасно прилагане на знание и създаването на ново знание. И трябва да се изгради цялостна система в обществото за управление на този процес на развитие на знанието. На другия край на спектъра е необходимостта от дообразоване на определени групи от населението – сегменти по миноритарни групи, етнически, културни, икономически и т.н. Други въпроси са свързани с общото качество на живота. Например, да се учиш да танцуваш танго, за мен е част от образователния процес, свързан с качеството на живота.Така че, три са основните мотиватори за реформа на образователната система

Икономически – свързани преди всичко с икономическата реалност и икономическото бъдеще – дотам, докъдето може да го предвидим, а доста добре може да го предвидим в нашия контекст – постигане на конкурентоспособност и просперитет чрез икономика, основана на знанието с висока добавена стойност и устойчиво развитие. 

Социални – защото обществото ще бъде това, на което си научим децата днес – повишаване на качеството на живота, здравето и благосъстоянието, повишаване на социалната сплотеност, осигуряване на равни възможности и условия за активно гражданско участие.

И културни– свързани с нашата културна идентичност, с културните стойности, които не просто носим, но можем да създаваме – изграждане на смисъл, подпомагане на личностното осъществяване, подобряване на междуличностните взаимоотношения, културната идентичност и разнообразие. Трябва да се стремим към динамичен баланс между икономическите, социалните и културните фактори, за да постигнем успешна образователна стратегия. За да се случи това, са необходими значителни координирани промени на всички нива на обществото – индивидуални, институционални и структурни. 

Един проект за трансформация на образователната система изисква да обърнем погледа на обществото си напред, към бъдещето. За да изградим това бъдеще, трябва да си го представим. Отникъде няма да дойде принц или богатир, за да ни покаже пътя. Били сме успешни като общество, когато сме гледали напред (например, членството ни в ЕС). Когато сме гледали назад, не сме успявали (например, мъчителния преход).

– Тоест, вие предлагате да направим един цялостен обществен проект за цялостно образование.– Да. Не е възможно истински да преобразуваме образователната система, за да стане тя адекватна на икономическите, социални и културни изисквания за бъдещето на обществото ни, ако не въвлечем цялото общество в този процес. Процес първо на дефиниране на изискванията. Струва ми се, че това би била една много интересна творческа задача пред цялото общество. Има много различни гледни точки и много стойностни тези могат да излязат от техния конструктивен сблъсък. Именно затова е много важно в това сдружение да се съберат както ключови личности, така и ключови организации. За да се осигури и сблъсък, и баланс на интересите, очакванията и разбиранията. Исторически факт е, че част от педагогическите практики са били мотивирани от изискванията на прохождащия индустриален капитал за масови, сравнително грамотни работници, които могат да управляват машини – но недостатъчно просветени, за да могат да бъдат управлявани самите те. Задължително е индустриалният глас да се чува, но той трябва да си е на мястото – да не е доминантен, а балансиран. Общественият интерес трябва да бъде водещ – в цялото многообразие на тази концепция.

– И колко време напред трябва да опитаме да погледнем?– Не е трудно да пресметнем какъв трябва да е хоризонтът на планиране на една образователна система. Ако разгледаме колко време отнема да се определят стратегии и да се реализират от основните субекти в системата (вкл. и тяхното образование), резултатът е 25 години, за да стигнем до началото на периода на реализация на тези, за които сме планирали промяната. А тяхната реализация ще се извърши в следващите поне 25 години. С други думи, хоризонтът за планиране на една образователна система трябва да бъде 50 години. Трябва да можем да си представим какво ще е нашето общество поне 50 години напред, за да започнем да осъществяваме адекватни промени отсега. Досега не е мислено в такъв далечен хоризонт, когато се е говорило за реформи. (Всъщност, предпочитам думата преобразуване, защото предполага и ценности, които съществуват и които не е необходимо да изхвърляме. Има доста ценни неща, натрупани в практиката на българското образование, които по-скоро трябва да изтъкнем, отколкото да заличаваме.)

– Как ще процедирате?– Идеята е да сме ориентирани към обществото. Първо да се чуем!Да дадем възможност обществото да изкаже своите изисквания, притеснения, проблеми. И то не просто обществото като цяло, а съвсем конкретно – ясно определени групи, които пасват на определени области в структурата на образователната система. Именно целевите интереси на отделните групи влияят на системата. Затова ние първо ще слушаме. Едва след такъв период, примерно от две години на активно слушане, ще предложим обработени, анализирани, дори по някакъв начин синтезирани резултатите, ще кажем на обществото какво сме чули. Чак тогава бихме били в състояние да формулираме изискванията към образователната система и да започнем, пак с участие на същите тези групи, да мислим по стратегиите за реализация на тези изисквания.Това по никакъв начин не пречи в краткосрочен план да се правят съвсем конкретни неща. Защото едно е да си говорим теоретично за промяна на образователната система, съвсем друго е да направим нещо реално, да постигнем видим резултат. Така ще се сблъскаме с проблеми, с неща, които не сме виждали досега, с неудачи, с провали. А това е неразделна част от процеса на учене и адаптация, през който неминуемо трябва да преминем. Вече имаме конкретни педагогически проекти. Един от тях е JUMP Math – новаторска методика за преподаване на математика от 1 до 7 клас. Тя не променя програмата или материала, който се преподава, нито класната структура. Променя единствено отношението на учителя към децата (както и отношението на децата към учителя и математиката впоследствие). Резултатът от тази промяна е феноменален. Всички деца в един клас – средностатистически клас, без подбор! – стават отличници по математика и учат с голямо желание. Тази методика създава предпоставка всяко дете да е успешно. Дава му такива задачи в такава последователност, че то да стане успешно. Това пък създава позитивна обратна връзка у децата, мотивира ги и крайните резултати са над максималните изисквания на образователната система. (Което поставя въпроси за адекватността на сегашните образователни изисквания и контрастира с текущото ни разбиране, че повечето деца не могат да бъдат успешни – системата ни е направена така, че само някои да бъдат т.нар. отличници.) В момента 5 до 10 хиляди деца се учат по тази система в Англия и няколко провинции на Канада. Имаме амбицията тази година да започнат няколко пилотни класа в България. През юни изпращаме двама учители на обучение и практика. Интересно е, че методиката се учи само за една седмица. Но нека да стигнем до реални резултати и после ще говорим за този проект. Есента ще има конференция, на която ще поканим и създателя на методиката – Джон Майтън (в. Култура е публикувал статия от него).

– Все пак, “общественото допитване” трябва да се насочва по някакъв начин.– Опитахме се да създадем “скеле”, по което да структурираме дискусията, въпросите. Трябва да започнем с общи, широки въпроси към разнообразна публика, но по някакъв начин тези въпроси трябва да се структурират.

 В центъра е сърцевината, за която говорих в началото, учител – ученик – колектив – там се извършва образователният процес. Като начално, представяме си осем направления за структуриране на изискванията към образователната система, като всяко добавя съществена стойност към другите. Не претендираме за изчерпателност или консистентност – това е твърде сложна интелектуална задача, за да очакваме изчистено решение в самото начало. Тук веднага се поставя под въпрос лозунгът „да поставим ученика в центъра на образователната система”. Един вид, ученикът е клиент и всички ще служим на този клиент. Ако не поставим и учителя в този център, има опасност да навредим повече, отколкото да помогнем. Ако не освободим взаимодействието ученик-учител-колектив и не вменим професионална и обществена отговорност за този процес у самите негови участници, надали ще осъществим дългосрочни подобрения. Знам като бизнес ръководител, че ако не се погрижиш за своите служители – не създадеш условия за смислена работа, професионално и личностно развитие, не дадеш свободи и не вмениш отговорности – те не могат да осъществят тази грижа на клиента, която е и необходима, за да успее бизнесът.Колкото до “допитването”, струва ми се, че не е необходимо да се попълват дълги въпросници. Това е процес, който често предопределя самите отговори и не може да се персонализира. По-добре е в рамките на един или два параграфа човек да създаде разказ за това как си представя бъдещето, примерно бъдещия университет, или как си представя себе си в бъдещата си работа. Това е може би по-подходящ механизъм за изразяване на изискванията, отколкото сухи въпросници. Например, би било много полезно учителите да отговорят: “Какво е необходимо, за да станете по-добри учители?”; или: “Как виждате крайния резултат от образователния процес?”. Широко отворени теми се изразяват по-добре като свободен текст, отколкото като стриктен отговор на някаква схема от въпроси. Разбира се, тези текстове някой ще трябва да ги чете, някой трябва да ги синтезира, което е друга сложна задача. А след това ще трябва да организираме публични дебати – включително онлайн. Медии като в. Култура могат да допринесат изключително много в този процес.

Като ще очаквате мнението на учителите, сигурен ли сте, че на тях им е останало някакво евристично зрънце, не форматирано от живота, което да могат да проявят?– Сложен въпрос. Но всички учители, с които съм се срещал досега, дори тези, които бихме нарекли „изгорени” от системата, имат такова зрънце. Трябва да им се даде възможност да го проявят. Учителите са поставени в една система, в която почти никой друг гражданин не е поставен – като строгост на контрол, форматиране на изискванията, на мисленето и на работния процес. Ако се замислим всъщност в какви ограничения са поставени, можем да ги сравним единствено с полицаите и военните. Така че, давайки им платформа да се изразят свободно, очакваме много от тях.

Очаквате всяка обществена група да говори за собствените си виждания и за собствените си изисквания…– Така трябва да е в началото. После ще се търсят общите черти, ще се абстрахира, ще се определят разликите. Мога да дам пример със софтуерната индустрия – една от тези заинтересовани групи. Няма да отнеме дълго време да определим изискванията към хората, които искаме от университетите. Предметните, техническите знанията оставям настрана, те са добре определени (друг въпрос е дали се получават). Но има изисквания към определени способности, към определени нагласи у хората, към определен натрупан опит – примерно за работа в колектив, за креативност, за способност за учене и т.н. В много от случаите хората, които идват при нас, буквално трябва да се доучават; отнема 2-3 години, за да станат продуктивни в една индустрия на знанието, която се конкурира на глобално ниво. Сигурен съм, че само след няколко срещи на представители на софтуерната индустрия ще можем да напишем нейните изисквания към образованието. Предполагам, че има доста други заинтересовани групи, които ще могат да направят същото от тяхната гледна точка.Нека първо да чуем какво казват хората. След това по някакъв интелигентен начин трябва да започнем да сблъскваме тези мнения. Съвсем съзнателно да търсим сблъсък, защото това е диалогът. И в този сблъсък би трябвало да започнат да се появяват нива – абстракции на изисквания. Така изисквания на по-високо ниво ще започнат да покриват по-голяма част от конкретните изисквания. Би трябвало да се появят и ясни разногласия, които е вредно да се опитваме да примиряваме. Може да се окаже, че това общество в различията си има нужда от различни, едновременно съществуващи образователни системи. И нека го приемем като нещо естествено – другото би било наивен опит за социално инженерство.

– Дали пък вашият проект не е по-скоро социална иглотерапия…– Може и така да се каже. Но друг подход няма, убеден съм. Съществени, дългосрочни промени могат да се осъществят не отгоре надолу, а отдолу нагоре – с пряко участие в основата. Ще дам пример. Често в бизнес училищата се разглеждат различията в начини за взимане на решения, примерно в японски и в американски корпорации. В американските шефът слуша пет минути, казва “Да”, “Не”, “Правете го”. Бързо се взима решението, но често се оказва, че резултатът всъщност не е толкова добър дългосрочно. В японските корпорации е обратното – там не казват “Да” и “Не”. Там обмислят решението, отнема много по-дълго време. Но когато всички кажат: “Да”, тези, които трябва да го изпълняват, са били част от взимането на самото решение и то се осъществява бързо и ефикасно. С други думи, единственият начин да се осъществи същинска промяна, е отдолу, когато всички засегнати страни и групи вземат решенията заедно и работят за тяхното осъществяване. Чрез Participating democracy, както се казва, демокрация на участието.