Архив на категория: Публикация

Средното училище е в небивала криза

Това е, защото е девалвирал авторитетът на знанието и преподавателя, смята доц. Петър Пламенов


Мария Митева – Доц. д-р Петър Пламенов е автор на редица изследвания и статии в областта на философията, естетиката и културата. Сред тях по-важните са монографията „Тялото текст“, студиите „Сладостите на гнева“, „Екстаз от текста“, „Нищетата на пародията“, „Спасяване на спокойствието“ и др. Един от основателите и член на Български хайку съюз, Пламенов пише освен хайку, хайбуни, хайги и стихове, разкази. Срещаме се с него по повод отпечатването на монографията му „Обещанията на интересното“, която се занимава с причината за промяната на основния идеен код между класическата и модерната естетика.

– Доцент Пламенов, някои твърдят, че естетиката е вид мъдрост…

– Моят предмет, естетиката, не се ползва във философските среди с голям престиж, приема се за някак декоративен – въпросът за красотата им изглежда страничен и несъществен. Два аргумента, ако беше така, защо красотата подчинява човека и е най-въздействащата му сила – европейската цивилизация започва от този въпрос – защо красотата на Елена може да предизвика десетгодишна война, която да е еднакво важна и за двете страни?

– Но днес някак едва ли войната би почнала заради красота.

– Ако днес живеем в един панестетически свят на постистина и постетическо, то е, защото красотата е девалвирала до посткрасота – до ползата от красивото, а още Сократ и, представете си, Кант след повече от две хилядолетия препотвърждават, че в основата на човешкото лежат трите кардинални ценности – истина, добро и красиво. Аз тайно и „ненаучно“ извънпротоколно казвам и доказвам на своите студенти, че всъщност истина, добро и красиво са не просто синоними, а едно понятие, което бива осветявано от три различни аспекта.

– А как бихте разтълкували собственото си хайку: „ по-малка е, щом се изкаже красотата“?

– Провокирате ме. Първо, защото не би следвало да си опонирам и, второ, защото с поезията нещата стоят по друг начин. Тук става дума за един централен за мен въпрос и той е прозрението, което ни носи възхитата като духовен опит, той е мигновен, не е така обемен като при екстаза, да ни въведе пряко в тайната и да мълчим, защото вече всичко знаем. А става дума по-скоро за възхитата, която се ражда от играта на слънчев лъч в стаята или от цъфналото в саксията цвете. Възхитата открива нещо, дава ни нещо, но то не може да бъде съвсем обяснено. Това е магията на красивото, то остаеа изплъзващо се и неясно винаги и поради това продължава да ни вълнува и след всяко обяснение.

– А имаме ли нужда от тъга, за да прозрем света, живота? В свое стихотворение твърдите: „Красотата прикрива болката“. Или трябва да се поддадем на хедонистичните съвременни позитивистични напътствия от сорта на „Мисли позитивно!“?

– В този въпрос се крие част от драмата на нашето жестоко свръхеуфорично на безотговорен консумеризъм. Позитивното мислене е част от шизофренията на нашия свят, който се заблуждава, че ще забрави драмата на съществуването. Ние сме изместили трагедията, която неминуемо стои над есеки роден. Ние наистина помъдряваме не от щастие, а чрез болката и тъгата – те ни учат на смирение, те ни връщат към точната мяра на живота, показват ни най-важното, а то е толкова, толкова малко – сговорност – да чуеш и да те чуят, да обичаш от все сърце и да те обичат от все сърце, да запомниш нещо и да предадеш – разкажеш нещо. Положителното мислене е възможно само когато съзнанието стане философско, т.е. учудващо се, възхищаващо се и най-вече безкористно.

– Преподавате и в средното училище. Оттам ли започват недоразуменията сред младите?

– Не знам защо се подложих на това изпитание, може би за да преодолея заблудите във висшето образование.

– 3ащо изпитание?

– 3ащото средното училище е в небивала криза, девалвирал е авторитетът на знанието и на преподавателя. Хората си мислят, че като информацията днес е станала много по- достъпна, нещата са станали по-ясни, лесни и няма нужда от учители, учени, философи и хора на духа. Тъкмо обратното, информацията сега стана по-непрозрачна, защото е огромен и тъмен поток, от който следва да се отсее истина от постистина, от фалшифицирани полуистини. Но и след отсяването, което що-годе може да се направи със средна интелигентност, по принципа на сравнението остава най-трудното, осъзнаването, разбирането, а то е анализ и тълкувание, работа със знанието. Тъжно е да го признаем, но обществата се разрушават най-лесно, като се наруши естественият ритъм на предаването на щафетата между поколенията. Това се случва с некачественото средно образование, което произвежда страшен „масов човек“ без ценности, задръжки и с високо самочувствие, който не държи на нищо, не е толерантен и не се интересува от нищо друго, освен от доволството на храната, съня и развлечението.

– 3ащо стана така?

– Средното образование загърбва хуманитарно теоретичния модел на ценностно интелектуално развитие за сметка на практическото техническо, т.е. на занаятчийското образование. Сами си отговорете, ако светът се движи от идеите, от хората, които могат да си представят света по нов начин, то тогава защо ние залагаме на производството на хора, които ще са способни не да си представят и„изобретяват“ света по нов начин, а само да рециклират и обслужват вече съществуващите, не рядко порочни и стереотипни модели на съществуване?

– Не знам, но е дълбоко песимистично. То философията и поезията често внушават песимизъм. Каква е разликата и кое е общото между поезията и философията?

– Преди Платон да се разсърди на поетите и да ги охули и изгони от идеалната си държава като ненужни никому измамници, поезията и философията са били едно цяло. По времето на Романтизма се прави нов опит те да се сродят. 3а мен вътрешно не съществува противоречие, макар много ясно да съзнавам разликата. Поезията носи наслада, утеха и мъдрост, помага ни да се самоопознаем, дори да се самоназовем, но в никакъв случай не е обикновена игра или забавление. 3а мен тя е художествена форма на изповедта и на молитвата, защото нейната цел е много висока. Докато философията е едно упорито усъмняване в истината на всеки възможен отговор. Има един малко известен френски писател моралист от епохата на Просвещението, секретар на Дидро – Жозеф Жубер, който обаче се натъква на нещо много важно за фигурата на поета: „Поетът е този, който знае това, което не знае!“ – тайната на поезията е тъкмо в това и затова философът в мен понякога ревнува поета и обратното. Но се надявам, че всъщност поезия и философия са двете страни на една монета.

Цялата статия можете да прочетете тук.

Дон Кихот, дон Корлеоне, дон Домат

Нева Мичева (toest.bg):

Привет, Нева!

Дон Кихот – от около година и половина поне веднъж месечно незнайно защо се присещам за него или пък попадам на картинки и илюстрации на странната му чорисоподобна* фигура. И много ми се дочита!

Изпитвам известен гняв към шестнайсетгодишната си аз, че не ми стигнаха силите докрай дори за възможно най-съкратената версия на „Дон Кихот“. Причината сигурно се корени в това, че тази класика беше – и е все още – задължителна за четене. Не един път се е говорило за задължителната за изучаване литература – че понеже е наложена отвън, децата често я отхвърлят и по този начин се постига обратен ефект.

Подавам ти топката с това предложение: пусни на свобода въображението си и от позицията на преводач и доста четящ човек, сподели с нас един алтернативен подход към това как да се избират книгите за четене в училищата.

Всичко най-добро,
Адриана

Скъпа Адриана,

Аз знам един метод в този живот и той е по любов. Но да започна от другаде, защото колегите ми вече се шегуват, че рубриката за писма от читатели е хипарската зона на „Тоест“, в която каквато и тема да се подхване, отговорът е призив за мир и ягодови полета, цветни сънища в копа сено и „Хубав/а си, какъвто/каквато дойдеш, братко/сестрице!“.

Преди много години бях на сказка, в която участваше Калин Янакиев. По някое време той възкликна нещо, което не помня дословно, но и не забравям оттогава: „Та културата не е естествена!“ Несъгласието му беше към един от събеседниците, който подхвана нещо за присъщото на човека, за онова, дето му идело отвътре и от естеството. Сетих се заради твоето „наложена отвън“…

Всичко, което ни позволява да живеем в група, ни е наложено отвън: културата, правилникът за улично движение, правораздаването, стоенето отдясно на ескалатора в метрото, азбуката, пощите, ДОД, европейските норми за поддържане на чистотата на реките, допустимият състав на хапчето срещу главоболие и прочее. Изработили сме си кодове и им се подчиняваме – не просто за да ни е по-лесно да съжителстваме, а за да ни е въобще възможно. И ако конвенциите ни са несъвършени по самия си замисъл или с времето престанат да отговарят на нуждите ни, те по един или по друг начин губят валидност, могат и трябва да се оборят (като член първи от доскорошната ни Конституция с библейското му звучене: „Да нямаш друга Партия освен мене!“).

Образованието и системата, която го превръща във всеобщо право и задължение, е вероятно най-типичният и най-детайлен пример за неестественост и наложеност отвън, като това може да е сюблимно или трагично в зависимост от времената и нравите… Вижте например класацията в най-новия доклад на Световния икономически форум, която подрежда по качество началното образование в 137 държави. В сюблимната десетка неизненадващо са Финландия, Япония, Швейцария, Белгия, докато България е на срамното 77-мо място, далеч след всичките си посестрими от ЕС и дори под бившите соцстрани, включително Албания (32), Таджикистан (41) и Монголия (68). Трагично е, но не защото тамошните хора са по някакъв начин по-лоши от нас, пък ето, дръпнали са напред в нещо важно, а защото на гражданите на поне 100 от обхванатите 137 страни животът им е сервиран в доста по-суров вид, отколкото на нас. Знаете ли впрочем на кое място сме по „способност да задържим талантите си у дома“? На 119-то. Всеки дефект храни другия, както и всяко умно решение – следващото такова…

Но стига. Излишно е да възпявам образованието с неговата наложеност и наложителност – начално, средно, висше, продължаващо. Ако някой още не си дава сметка, че то не е приятен бонус към най-добруващите общества, а тяхна основа и гаранция, най-вероятно идва от съвсем друг вид координатна система и е приучен да гледа на образованието, труда, семейството и обществото като на хомоти, не на привилегии. И най-вероятно ги „употребява“ по хомотния начин, което ги прави мъчително изживяване. Ето тук ми се ще да се върна към задължителните „предмети“ в училище (бррр, колко твърдо и непрощаващо звучи „предмети“). И към литературата с Дон Кихот. И към метода по любов. И към възможността полезното да се съчетае с приятното и необходимото да стане желано.

Одисей, Хамлет, Дон Кихот, Малкият принц – тези уж безкрайно различни главни герои (но все злополучни и знаменателни, поучително възвишени и от мъжки пол) са част от културния код, с който общува Европа, а често и планетата. Ако не искаме да сме неграмотни или неми в това общуване, не можем да не усвоим тези „букви“. Бих добавила към тях Пинокио, Том Сойер, Нилс Холгерсон и Филип Марлоу, а може би дори Винету и Тимур с все командата му, плюс куп други, за да разкажа за повече географски ширини, строеве, душевни разположения, традиции. И бих разширила групата с десетки женски персонажи – от Антигона и лейди Макбет до Джейн Еър и Пипи Дългото чорапче, или от Ариадна и Неродената мома до Алиса и Мери Попинс… Неотдавна попаднах на една смешна детска енциклопедия на швейцарката Адриен Барман, която ме очарова. Тя събира стотици животни от цял свят по признаци като: скитащи, предани, клепоухи, дълговрати, архитекти, снежнобели, стадни, митични, царствени… Ей така ми се играе с литературата за гимназията например.

Ако наистина си отпусна въображението, бих групирала тематично, но парадоксално – в христоматии с откъси и кратки анонси, които да съблазняват и подтикват към прочитане на цялото произведение – автори, герои, мотиви, стилове. Дон Кихот, дон Корлеоне и дон Домат. Аничка Дребосъчето и Ана Каренина. Шерифската звезда, еврейската звезда, Витлеемската звезда. Макондо, Спун Ривър, Черказки. Представяте ли си какви възможности открива това за обсъждане без вцепенение от канона, за скитане и вникване, и игра, и избор на роля, на мироглед? Рицаря на печалния образ със Сирано дьо Бержерак и със Скитника на Чаплин (ами да: киното е неразделна част от културата ни от последните 100 години и е в тясно родство с литературата), както и с „Бай Ганьо“ на Алеко и „Рицар на Светия дух“ на Боян Папазов (защото българската литература в гимназията на моето въображение не е в резервàта на националното, а на воля в света). Бих започнала разговор за феминизъм от либретото на „Мадам Бътерфлай“ и пиесата „Човешкият глас“. Войната бих обсъдила през „Пътешествие до края на нощта“ на Селин, „На края на географията“ на Лобу Антунеш и „Фуга на смъртта“ на Целан. За постапокалиптична разходка бих взела „Денят на трифидите“ на Джон Уиндъм, „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич и сценария на „Сталкер“ на Тарковски („… только этого мало…“).

Бих включила комикси; бих направила раздел „наука и литература“; бих потърсила книги, проникнати от музиката или изобразителното изкуство; бих се вгледала в близките ни съседи от Албания и в далечните ни съседи от Австралия; бих наредила болката и смъртта редом с насладата и живота, за да е ясно, че са части от цяло. Бих събрала белетристиката с философията и психологията, с разказите на пътешественици и етолози (ами да, етолози – може никога да не разберем в детайли причините за Нобела на Конрад Лоренц, но книгите му за животни със сигурност ще ни обяснят по-добре човека). Бих представила с по нещо всички преведени на български епоси. В литературата има място и избор и ако малките се чувстват не радушно поканени, а насила въвлечени, грешката е на големите.

(Една голяма скоба. Екерсли. Опитах се да се сетя изпитвала ли съм някога чувства към учебник, и се сетих: да, към един ксерокопиран наръчник по английски за чужденци, който се разпространяваше от човек на човек в соцвремената – моето семейство го притежаваше в леко опърпан вид, подвързан в кораво тъмносиньо, и го наричаше просто „Екерсли“. Току-що установих, че четирите му тома са публикувани за първи път от 1938 до 1942 г. Излиза, че когато съм била дете, съм обичала английски учебник, датиращ отпреди раждането на майка ми. Не беше трудно. Обичах го, защото уроците в него разказваха история, която се разгръщаше последователно и интригуващо като роман в подлистник, имаше чувство за хумор, беше ясна, богата на информация и прелестно илюстрирана – част от картинния материал бяха карикатури от Punch…)

Адриана, твоето шестнайсетгодишно аз ти е направило услуга. Ако прочетеш за първи път „Дон Кихот“ доброволно, и то на възраст, по-близка до петдесетте години на главния герой, ще изпиташ такова удоволствие, каквото никое хлапе – въпреки гладните си детински сетива и острите си млечни зъбки – няма ресурс да изпита. Историята на нашия „як, но мършав“ идалго е за хора, подишали прахта на някакъв път, подобаващо посинявани в не едно падане, събрали безсъния в торбичките под очите си и доказателства, че в повечето приключения „единствената придобивка е да ти счупят главата или да ти отрежат ухото“. Нали се сещаш как децата и възрастните гледат цирк? Децата се възторгват от видяното без представа за трудността му (защо акробатите да не хвърчат из въздуха като джиновете от приказките, а жонгльорът да не оцелява с лекота във вихрушка от запалени факли, щом анимационните герои могат?), а възрастните се възторгват, защото се ужасяват и се чудят, и кимат с разбиране…

Има и още нещо: на български разполагаме с великолепен, все още съвременен превод на романа – твърди се, че преводите остаряват на около 30–35 години, но този на Тодор Нейков е забележително свеж и досега. Моята мексиканска приятелка Лисет ми разказа как тях в училище са ги карали да четат „Дон Кихот“ на 12: „Всички бяхме травмирани от тази книга. Когато си от Латинска Америка, е трудно да забравиш, че си резултат от поражение. А „Дон Кихот“ е книга на победителя, и то на езика от епохата на Конкистата, който днес ни е непонятен, даже враждебен…” Не се сърдѝ на ученичката Адриана, ами яхвай твоя skinny caballo и потегляй през несъкратената версия на български, за да си доставиш няколкостотин страници наслада с език, колорит, народни мъдрости и светли тъги. Vale**.*Chorizo e вид испанска наденица.
**Vale е последната дума от “Дон Кихот”, нещо като днешното „Довиждане!“ или „Всичко добро!“. На латински значи буквално „Бъди здрав!“ или – съвсем на място в нашия случай – „Здравей!“.

Заглавна снимка: „Don Quixote“, Gustave Doré (1863)Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Родината, спокойна топлота и грижа

Това е последната от сериите публикации в „Дневник“, представящи докладите, четени на третия форум на движението „Реформи в културата“ на тема „Прекрасно, но що е отечество? Култура, ценности, съвременен патриотизъм и национализъм“, Търново, 2 март 2019. Досега представихме мненията на Стефан Дечев, Димитър Атанасов, Антоний Гълъбов и Петя Кабакчиева – днес предлагаме на читателите текста на Александър Кьосев:

На форума в Търново между участниците имаше съгласие в два основни пункта.

Първо – патриотизмът е толкова важен, че не бива, не е редно да бъде оставен на патрЕотите. Второ – във своята визия за патриотизъм всички участници предпочитаха модела на гражданската нация, базирана на споделена воля да се живее заедно, гражданска ангажираност и солидарност, уважение към върховенството на закона и институциите. Тя ни беше по-симпатична пред идеята за етнокултурна нация, фатално обвързваща индивида с полуизмислени „вечни“ традиции.


Опитах се да покажа, че в нашия избор има проблем. Патриотизмът е чувство – при това мощно, интензивно, ангажиращо чувство. Той може да бъде толкова силен и интензивен, че заради него индивидът може да се жертва: патриотът – говорим за истинския патриот – е пределно емоционално ангажиран. Моделът на гражданската нация не осигурява такъв мощен емоционален ангажимент: хората рядко се жертват заради „уважение към институциите“.

Горното не е само мое, нито само българско мнение, ето какво каза Тимъти Гартън Аш на своята лекция в София,, по-късно той го повтори и в интервю за „Капитал“: „Либералният проект, и особено европейският проект, се усеща не само като елитен, налаган отгоре, но и като студен, технократски. Той не говори на емоциите и затова сега преживяваме отмъщението на страстите. Идват популистите и казват „Да направим Америка отново велика“ или „Да си върнем контрола“ – всички тези опростенчески, измамни, но емоционално привлекателни лозунги, които дават на хората усещането за солидарност, за принадлежност към голяма, шумна група. Не бива да оставяме целия магнетизъм на патриотизма на националистите.“

* * *

Можем ли да превърнем гражданската нация в емоционална общност? Това налага да поразсъждаваме малко за емоционалната природа на патриотизма.

Да започнем от очевидното: патриотизмът е любов към родното, към родната страна. А под „родно“ обикновено се разбира нещо познато, скъпо, близко, с което съм силно свързан: то ме приютява и топли сърцето ми. Като всяка силно чувство патриотизмът е нещо много интимно. 
Тогава защо толкова много се говори за него? Дори не само се говори, направо се дрънка, непрекъснато се леят патетични речи, отправят се гръмогласни призиви, правят се декларации, формулират се завети и патриотични задължения, гърмят дори зловещи патриотични заплахи към врагове и „отродители“. Патриотизмът непрекъснато бива публично обсъждан – защо? Ако той е интимно чувство, любов и привързаност, не е ли по-добре около него да се пази мълчание (представете си абсурдната ситуация на двама влюбени и единият внезапно казва – „хайде да обсъдим нашата любов“)?

Следователно патриотизмът е нещо повече от интимно любовно чувство към родното. Усещането за свързаност с други хора закономерно изисква и други неща. Да обичаш родното, означава да си не само развълнуван, но и да си отговорен за него – за семейството си, за близките, за хората, които познаваш и обичаш, за техния начин на живот, за място, където си се родил и живял, за родната страна. Те се нуждаят не само от любов, а понякога и от подкрепа, друг път – от защита. Ето как чувството се трансформира в нещо, което не е чувство, а е задължение, дълг. За тях вече може и трябва да се говори.

Но близките, които са живи и скъпи днес, които искаме да подкрепяме и защитаваме могат да си отидат от тоя свят утре или пък след месец: това прави ли ги по-малко близки и скъпи? Всички имаме мъртви дядовци, те са имали свои баби и дядовци, деди, прадеди, вериги от поколения преди тях. Родното има историческа дълбочина. Настоящето се открива към миналото също както малкото родно място, което познаваме, се открива към голямата Родина, която познаваме по-слабо (не е случаен призивът на класика „Опознай родината, за да я обикнеш“).

Възможна ли е патриотична любов и отговорност към всички мъртви, възможен ли е дълг към дедите и далечните географски предели, към националната територия? Всички знаят: да, възможни са – и любов, и дълг. И както е известно, те имат формата на памет, която възпроизвежда ценностите и мечтите, пази и почита залозите, заветите и жертвите, вкарва в поезията и в учебниците героите, подвизите и постиженията.

Следователно патриотизмът, в своята идеална форма, е силно, но и противоречиво чувство. То особен хибрид между емоция и норма, който съединява трудно съединими неща: иска да обедини пределната интимност на любовта с пределната публичност, която изискват дългът и гордостта. Тръгва от близкото и познатото, но със същия успех се отнася към Голямата Родина, до непознатото и далечното – те също могат да бъдат скъпи.

И понякога всичко това е толкова силно, че за Родината някои хора, разбира се не всички, се жертват. В този смисъл патриотизмът е свързан с екзистенциални предели, с живота и смъртта.

Силните и противоречиви чувства обаче имат три важни дефекта 
Първият е елементарна психологическа истина: те често са двойствени. Любовта лесно и внезапно може да се превърне в омраза, гордостта – в срам. Особено ако има нещастия и травми, ако има заплахи, особено ако травмите – или националните катастрофи, провали, разпади – се повтарят. Омразата може да бъде насочена към „враговете“, реални или въображаеми. Но има и нещо парадоксално – те могат да бъдат обърнати към самите нас.

Знаем много добре, но рядко си признаваме: паралелно с любовта и гордостта, у нас тътне подводно един огледален, тъмен „патриотизъм“ за който обикновено не се говори – той е негативен, някаква самохипнотизираща се, самоопиваща се, по своему патетична отврата и омраза към всичко българско; тя дори върви заедно с мазохистично удоволствие. Това, че за това не се говори официално, не я прави по несъществуваща. Дори бих казал, че всеки от нас понякога е бил автор на патетични, несправедливо обобщаващи и злобни тиради за „снишения българин“, или за фундаменталните, сякаш природни и неизкореними дефекти на „този Народ“.

Ето само два примера, взети произволно от интернет (просто напишете в Google „мразя България“ и ще попаднете на стотици подобни): „Аз мразя родината си. Мразя България . Писнало ми е от приказки от рода, че сме велик народ и с какво сме велики с 5 века турско робство , трябва да влезем в книгата на Гинес по този повод. Hяма никъде поговорка от типа „преклонена глава сабя не е сече“ това е СРАМНО. Българите са ужасни нагли, арогантни, лицемерни, природата я унищожихме . Народ, недостоен за уважение.“ Или: „Направихте така, че да мразя България, да мразя историята си, да мразя обичаите си, да мразя кръвта си българска и да се срамувам да се наричам българка. Аз мразя България, г-н Борисов, и не искам никога повече да се връщам в родината си, няма и цент да вложа в нея по никакъв повод. Но ще ви издам още една малка тайна: Един ден и моят син няма да иска да се върне в България и ще има хиляди други семейства с деца, които няма да искат да се върнат в България…“

Такова суб-публично, неофициално, но нека признаем – много разпространено – отношение към българското не е изключение, то по-скоро е правило: срамът и омерзението са всъщност обратната страна на прекомерната, непрекъснато търсеща признание, полемична гордост. Твърде силните чувства са двойствени и нестабилни, високият им градус се люшка между крайности.

Вторият дефект е, че силните чувства водят до жертви – но често се жертва не техния носител (дрънкащият патриот, който „душа дава“), а истината. Особено често – историческата истина. А това води до гръмки, но кухи национални митологии, патетични разкази за съществуващи или несъществуващи герои и мъченици, за робства и подвизи, невинаги имащи отношение към фактите, които някои са готови да защитават дори до смърт (но обикновено имат предвид не своята, а смъртта на скептиците и историците експерти, които ги поставят под съмнение).

Третият дефект е, че при прехода от интимност към публичност силните чувства са лесни за имитация. Не е никак трудно люшкането да бъдат разиграно като патриотичен театър – порой от хиперболи, силно любене и силно мразене, гръмогласен патос, кухо патриотарство, кресливи възхвали на българщината, фукане пред чужденците от типа на Алековото „Даскале, малко ли ги имаме ний, за Аспаруха им кажи или вземи, че надуй кавала “ – и пр., и пр.

Самохвалствата за някои са самоцелни, а за други се правят с цел да се манипулират определени публики, да се постигнат определени ефекти. И при това силните чувства задължително се представят като свръхсилни, единствени, свещени – какво по-добре би доказало тяхната автентичност? В този прекомерен емоционален ключ ритуално се призовават се духове (на царе, патриарси, герои, мъченици, на страдална Майка България, на чутовни върхове, на геройства и слава), развяват се байраци, бълнува са България на три морета и пр., пее се легендарната патриотична песен „Върнете ни Дания, върнете ни Белгия, върнете ни родний Люксембургский край“. Накрая си слагаме пояси и навуща, маскираме си децата като мили селянчета от XIX век, газим в студената вода, тричаме кучета, заканваме се да проливаме кръв.

Всичко това казва едно: емоционалният ресурс на патриотизма твърде лесно може да бъде манипулиран. И тогава се превръща в националпопулизъм: във фалшив език на справедливия гняв на хората. В последните десетина години стана ясно, че в света има огромни маси, които се чувстват излъгани от настоящия вариант на демокрацията и глобализацията, предадени от финансови и политически елити. В гнева и мъката си те се обръщат към единствения си ресурс и ориентационна система – към своите национални ценности. Но последните лесно се търкалят в медените уста на демагози, политически играчи и телевизионни мекерета. А те ги карат да мразят, да мразят, да се заканват, натрапчиво ги връщат към вековните болки, карат ги да живеят в митичните си травми, да мислят, че проблемите им са във Врага – в чужденците, в Европа, в ромите и така и недошлите, само преминалите през България бежанци. По този начин обаче не случва нищо ново – просто гневните биват просто излъгани втори път.

* * *
Остава въпросът: може ли идеалът за гражданска нация да предложи свой емоционален свят на онзи, който се чувства свързан с родното? Вместо отговор във финала ще разкажа история.

Бях поканен с мой колега историк на среща с клуба по родолюбие в Английската гимназия в София, за да говорим с юношите за 3 март. Беше трудно, от нас се очакваха патриотични клишета, а ние им говорихме за възникването на модерните нации. Посъветвах младите хора да не се втренчват в миналото, а да обърнат своя патриотизъм към настоящето и да го превърнат в сила, която урежда България по добър и справедлив начин, патриотизъм, който противостои на корупцията и клиентелизма, а не преследва непременно чужденци и роми: грижата за настоящето е по-важна от „гордеенето“ с минало, им казах.

Поставянето на „гордостта“ под въпрос ги възмути. Стана един младеж и отвърна убедено: „Вижте, разбрах че имате малък син. Да си представим, че той извърши нещо лошо. Но той е ваш син, вие въпреки това ще се гордеете с него.“ „Там е работата – отвърнах – няма да се гордея с него. Ако той извърши нещо лошо, аз ще се срамувам, но ще продължавам да го обичам. Така трябва да бъде и с Родината – любовта и грижата за нейното настояще са по-важни от гордостта. От втренчването в исторически травми и геройства. С това и Левски би се съгласил.“ А после добавих: „Даже „любов“ е твърде силна дума, тя лесно се имитира, често фалшивее, бързо избухва в омрази. Можем да я сменим с привързаност, топлота, спокойно и приемане на факта, че си българин, дълбоко познаване на противоречивата българска култура. Трябва да се освободим от люшкането между срам и гордост. И най-важното – трябва да се грижим за днешна България.“

Избухна страхотна дискусия, която продължи след официалното честване, при оградата на двора, където над десет младежи и девойки, патриоти и космополити, истински пламенно говориха с нас, някои се съгласяваха, други – не.

Но аз продължавам да си мисля, че уважението към институциите и политическата воля за живот заедно – основите на гражданската нация, биха били споени в истинска солидарност само ако са свързани с емоционално лепило от този тип – спокойна, топла, уверена и миролюбива привързаност, обич към онова, което чувстваме като родно, близко и скъпо. Подобно чувство трудно се превръща в срам и омраза, трудно се имитира, рядко кънти на кухо.

И може би по този начин ще изпитваме не просто „уважение към институциите“, защото, съгласете се, институциите, върховенството на закона, справедливостта, публичната истина, солидарността, са истинската подкрепа и защита на родното, те са самият уреден живот на нацията.

А при какви условия абстрактно-протоколното „уважение към институциите“ се превръща в привързаност и топлина?

Представете си една новопостроена къща, добре построена, удобна и хубава. Обичаме ли я? Не, разбира се, човек може да й се радва, да се възхищава на удобствата и на архитектурата й, да е я цени, дори да се гордее с това, че си я е купил, но не да я обича. Тя се превръща в дом, който заслужава обич, едва след като се „напълни“ с дълъг живот, който си струва да бъде помнен и обичан, когато по ъглите още звънни смехът на поколения от деца, които много години след това, си спомнят детството.

Така е и с институциите – те могат да станат фокус не само на абстрактно социологически мерено „доверие“, но и на топла привързаност едва когато са станали форма на живот. И то – на добър и справедлив живот, който си струва да бъде помнен, обичан и защитаван, който вече излъчва собствено достойнство. С който дори – но само в определени, редки ситуации, без самохвалства – можеш спокойно да се „гордееш“. Когато това десетилетия наред не се случва, доверието в институциите се срива, докато гневният патриотизъм – да повторя, че гневът на хората без съмнение има своите основания – избива в други, лесни и патетични емблеми. Хитри манипулатори го карат да заживее в някакво полуизмислено минало, да се люшка между крайни емоции – екстремни форми на гордостта или на срама.

Да повторим: формите на живот се превръщат в устойчиви, близки, навични и скъпи, само когато са обживени и справедливи, когато хората не само живеят в тях, а се грижат и за тяхната устойчивост, а когато те не са напълно справедливи – променят тази традиционна устойчивост, това е част от грижата. Когато десетилетия наред се отнасят към „чистата и свята република“ като към собствено всекидневие, към което се отнасят не „поданически“, а „граждански“. Така че гражданският патриотизъм може да стане емоция не през Кръв и други мистично-исторически „субстанции“, не през кресливи гордости и срамове, а през Обич и Грижа за Своето, без усещане за непрекъсната, конспиративна заплаха.

Както знаете, в България тези условия не са спазени, мнозина смятат, че са „достойни българи“ по някакви природни качества, без грижа, че други – прадеди, герои и мъченици – са им гарантирали това достойнство и те самите няма нужда пръста си да мръднат, най-много намразят поредния враг, да си сложат на празник носии, хоро да тропнат, знаме да развеят, да се татуират с някои патриотичен лозунг.

Това поражда големи трудности пред всеки проект за „гражданска нация“. И все пак – тъкмо това ми се вижда единственият път: да се устрои България, да стане дом, за който се грижим, да бъде справедлив, достоен и топъл, отворен и гостоприемен дом.

Иначе най-добре и ние да си татуираме Левски на гърба и да скандираме в празното „България на три морета“.

Кога образованието ще остави реториката от 19-и век

Цветозар Цаков е основател на сдружението за популяризиране на съвременна балканска култура Balkans – Ways to Friendship.

Още не мога да изгоня от мислите си образа на загрижената майка във „Фейсбук“, която се кани да удари шамар зад врата на детето си, понеже ѝ казало, че Гергьовден е най-големият празник на ромите в България, обаче се спряла, понеже видяла, че в учебника му наистина го пише. И пише още, че денят се празнува и от мюсюлманите и от още какви ли не други народи и вери. И както била бясна на детето си, прехвърлила справедливия си гняв върху учебника. Защото не може те да обясняват на детето ѝ, че Гергьовден не е само български и само християнски празник и че се чества от сумати други хора.

Защо е тази нарастваща истерия към другите, които уж все посягат на нашето,

към тоталната приватизация на световната и човешка история, в името на това да се чувстваме единствени и защитени? От какво точно не е ясно, но защитени.

Образователната институция е болезнено и безвъзвратно остаряла. Амортизирала се е, скърца, рони се и скоро ще ни се стовари на главите. Независимо дали още сме под покрива ѝ, или отдавна сме избягали. Какво представлява всъщност образованието? Или какво би трябвало да е то по дефиниция? То не е просто натрупване на базисни познания за физическия свят, в който живеем. То е преди всичко изграждане на личност. Фабрика за индивидуален абсолют. Оформяне и извайване на лични реалности на базата на някаква базисна обща, но оставяйки общата само като база.

У нас обаче все още образованието се възприема по възрожденски. Така, както се е възприемало в края на 19-и век, когато такъв подход е бил напълно оправдан и крайно необходим. За да се възродим първо, а после – запазим като нация. Днес обаче времената са други, а

образованието ни е все така силно центрирано върху националното, а не върху личностното самосъзнание.

Все така младите българчета се учат да поставят националността си над всичко останало, дори над себе си, да я защитават пламенно, а ако се наложи – и с оръжие, да са повече горди с минали колективни, отколкото с лични постижения, и да бдят за непринадлежащи, които по правило идват нещо да ни отнемат, защото такива са били времената и такова мислене и поведение са налагали те. Но вече не са. Вече не сме в нашето си село, а в глобалното.

И не че има нещо лошо в това да научиш важното за родовата си памет и история, да знаеш победите и пораженията на дедите си, да се поучиш от тях, да разбереш кои са били враговете им и имали ли са приятели. Но когато това става все още с методите и риториката, валидна през 19-и век, във време, коренно различно от онова, настава объркване, появяват се несъответствия с реалността и морални дилеми, парадоксални логически конфликти, които в крайна сметка водят до естествено желание да избягаш от всичко това, да се затвориш в комфортната си зона, наложена ти от ранното детско образование, и да изпаднеш в застой. А застоят в динамична среда като днешната е регрес.

Не е ли толкова по-добре

българчетата от малки да бъдат учени колко пъстър е светът,

колко много приключения има в него, колко много за откриване, дори в собствената им държава? Колко е хубаво да срещаш различни хора, да разменяте опитите и културите си и да се обогатявате взаимно. Не е ли толкова по-хубаво да знаем от малки, че сме интересни и прекрасни, но не сме уникални и има още толкова много интересни хора, че всички сме хомо сапиенс със своите мечти, страхове и вярвания и всички сме еднакво важни и еднакво заслужаваме да си опитаме късмета на тая земя.

В днешно време националната ни принадлежност е гарантирана по презумпция. Не е под въпрос, не я заплашват зли орди, не е предопределяща за по-нататъшното ни личностно развитие. Даже е по избор, който не те поставя в различна категория.

Не е ли по-добре да се дивим колко много различни хора могат да празнуват един и същ празник, вместо да им се ядосваме и да си мислим, че нещо са ни взели и че някой така иска да ни затрие? Майката на детенцето да се зарадва, че учебникът, незнайно как промъкнал се с такъв текст между всеобщата истерия, помага на сина ѝ да стане широко скроена индивидуалност вместо облещен, бранещ стадото си с прът от невидими злосторници и крадци?

Не е ли време и образованието ни да преживее най-сетне своето възраждане и от възрожденско да стане възродено и

отварящо широки хоризонти вместо сочещо утъпкани тесни балкански пътеки?

Всяка промяна в мисленето на едно общество се приема трудно и минава през хиляди тестови и качествени цедки. Нещо отпада, нещо остава и се надгражда. Винаги е било така. Във всеки период все някой е бранил нещо от вече несъществуващи опасности, били съвсем реални до съвсем скоро. Трябва време да смениш лещите с нови.

След 20, 50, 100 или 200 години нашите потомци ще гледат назад към нас и ще ни се смеят на тесногръдието и на погледите ни, заврени в собствения ни пъп. Сигурен съм, че ще стане. Реката никога не тече нагоре. Трябва само времe.

Статията от в. Дневник може да намерите тук.

Човек се учи да обича

Жанина Драгостинова (в. Дневник):

В Западна Европа децата спят като ангели, а на Балканите – като заклани, пише Дубравка Угрешич. Да не злоупотребяваме с обобщенията, у нас понякога спят и като къпани. Езикът запечатва отношението към определена действителност, това е нормално. Проблем се появява, когато някой поиска да се продължава със запечатването на запечатаното някога отношение и да не се приеме, че освен традиция има и развитие.

Да, става дума за скандалите около Националната стратегия за детето 2019-2030 г. и за разпространяващото се като епидемия мнение, че държавата щяла да наруши вековната българската традиция във възпитанието на децата, като почне да ги отнема от родителите.

Протестите под надслов „Върнете ни децата!“ никнат като гъби по избори.

Ще си позволя да се използвам като пример в този текст, тъй като децата ми са вече на 30 плюс, което ще рече, че спокойно мога да се причисля към традицията, дори към древната.

Отгледана съм от баба и дядо до шестата ми година. Теорията на дядо ми беше, че децата се целуват, само когато спят. Собствените си деца той принуждавал да се хранят с книги под мишница, докато се научели да държат ръцете прибрани към масата, на дъщерите си не вдигал ръка, но сина си често възпитавал с колана в името на доброто му образование. Не отричам, всички те станаха хора, но съм сигурна, че това не са най-добрите им детски спомени. Мен никой от семейството или в училище не ме е удрял. Защото бях послушна и отличничка, от най-гадните, които непрекъснато напират да рецитират стихотворение. (Макар че точно затова си бях за бой.) Но пък и никой от хората около мен не смяташе за нещо нередно, ако на някое непослушно дете му обършеха шамар или му издърпаха ухото. Това непрекъснато се случваше, никой не протестираше, това си беше традицията, която и аз щях да продължа.

Така и стана: затворих последната страница на „Мъжът и жената интимно“ и отворих първата на „Грижи за бебето и детето“, това бяха учителите ми по възпитание. Когато станах майка, нямах други съветници освен едната и другата баба, няколко лелки на пейката пред блока и, естествено, д-р Спок. Като средностатическата майка бях уплашена, стресната, изнервена, взимаща за миг разстоянието от кротка молба до крещящ фалцет.

Смотана майка. Не от зло сърце, а от незнание.

Не, не съм била децата си, но както при повечето български родители ръката ми винаги стоеше в положение на готовност да се развинти. Само веднъж при големия син… Той, хубосникът, на мен казваше, че класната му прибрала бележника, а на класната – че го е забравил вкъщи. И когато това се изясни на среща помежду ни, разбирате какъв гняв се надигна в мен. Излизаме, значи, от двора на училището, той напред, аз подире му. Но магарето пораснало, седми клас, по-висок от мен. Две крачки, засилка, подскок и удар с новия бележник по врата. Така пресякохме двора. Децата наоколо се заливаха от смях, той се опитваше да скрие в яката зачервено си лице. Ах, да, разкрещях се до небесата, когато беше залепил на прясно боядисана стена плакат на Майкъл Джордан. Скъсах плаката пред невярващите му, пълни със сълзи очи.

Година по-късно малкият стоеше в стаята си със слушалки на главата, докато се опитвах да му обясня нещо жизненоважно за момента. Не ме чуваше. Дори не правеше опит да ме чуе. Все едно ме нямаше в стаята. Грабнах географския му глобус и със замах го метнах от деветия етаж. Малкият и до днес твърди, че заради мен още не знаел колко континента има на тази земя.

Още се срамувам от тези си постъпки и въпреки че всяка година поне по веднъж се извинявам на вече порасналите си деца, знам, че това не са им най-добрите детски спомени. Не беше липса на любов, а неумение да се справям с конфликтните ситуации. Днес със сигурност бих направила много неща по друг начин. По по-добър начин, надявам се. Но е късно. Според традицията не съм действала кой знае колко зле, а в рамките на общоприетото. Кривоизразена любов.

Нали според традицията детето е собственост на родителите до пълнолетието му.

Те решават за добро или зло вместо него и никой не допуска, че решението може да е грешно. Институциите нямат думата. Сигурно е можело с любезни думи някой да ми обясни, че съм тъпа истеричка. Но нямаше кой.

С институциите за първи път се сблъсквах в Берлин, децата искаха да гледат филм, който беше разрешен от 16 години, а те нямаха. Въпреки купените билети на входа на залата момичето не ни пусна: дори и големият изглеждаше по-малък от 16. Колкото и да обяснявах, че аз съм майката и аз решавам за децата си, момичето не склони. Имало комисията, която е преценила, че филмът не е подходящ. Точка. Дръпнете се встрани, защото пречите на останалите да влизат! Момичето не само изпълняваше служебните си задължения, то беше убедено, че някаква си комисия може да прецени по-точно от майката. И в България има такива комисии, но нима някой се съобразява с тях?

Възгледът, че цялото село възпитава по-добре от отделното семейство, е в традицията на северните народи.

Колкото по на юг се отива, толкова повече се стига до италианския „хотел Мама“ –

мама храни и след пълнолетие, но и нарежда. Независимо обаче от националните различия Европа отдавна призна, че детето е самостоятелна личност и то има свои права – това е заложено вече във всички документи, отнасящи се до грижите за подрастващите.

Европа наруши традицията на юга в името на детето, отчитайки неговия „най-добър интерес“. Което не означава, че институциите отнемат децата от родителите им, а означава, че там, където има необходимост, те трябва да се намесят в интерес на детето. Няма идеални родители, няма и идеални институции. Целта е да се постигне сътрудничество между едните и другите. Никой не изключва грешките, важна е посоката.
Голямата част от днешните българските родители знаят всичко това. Убедена съм, че те са по-добри родителите от мен някога. Днес дори и смартфоните дават указания как се гледат деца, съобразено с възрастта. При проблем има социални работници, към които биха могли да се обърнат за съвет. Има толкова много литература, която казва, че децата, които са целувани наяве, а не само докато спят, след това се справят по-добре с предизвикателствата. Съвременният български баща присъства на раждането (нещо немислимо по-рано), поема домакинската работа и отделя много повече време на детето си. Но, уви, има и деца, които не случват на родители. По-малко са, но ги има и вероятно винаги ще има. И в такива случаи трябва да се намесят социалните работници.

Няма съвършен документ, въпросната Стратегия също не е. Посоката обаче не бива да е отхвърляне изобщо идеята за намеса на институциите, защото това на практика означава да се оставят децата в ръцете на тези, които ги насилват.

Но какво се случва на политическо ниво? Веднага се разръчка додеялият ни спор за Истанбулската конвенция. По телевизията Корнелия Нинова ей така подхвърли, че някой щял да кара детето да си избира от 14 пола, после каза, че третият пол не е европейска ценност (то и първият и вторият не са, ама нейсе), след което попита водещата тя би ли сменила в акта на раждането на сина си думите „майка и баща“ с „родител 1 и родител 2“, с което само пренесе позагасващата жар от огъня на страховете от ИК, които никоя политическа сила не се помъчи да разсее, към сухите съчки на страховете от Стратегията за детето. А Борисов направо спря работата по стратегията заради протестите, с което затвърди съмненията, че не й чиста кожата на тази Стратегия.

Политическо хоро (доскоро беше танго, но модата се смени) се завъртя. А децата? Децата кучета ги яли.

Докато от двете големи политически сили се чудят как да се надцакат в битка за народната любов, случайно гледах репортаж по германската телевизия WDR, който представяше работата на социалните служби в една германска провинция. При рутинен преглед лекарят вижда, че 7-месечно бебе има синини по тялото, които са следи от насилие. Обажда се в социалната служба, откъдето правят проверка на родителите: дали е единичен случай или става дума за постоянно насилие. Установяват, че родителите действително не са в състояние да осигурят необходимите грижи: социално слаби, единият алкохолно зависим. Интересът на детето е да бъде изведено от тази среда. Социалните работници се обръщат към приемно семейство за временно настаняване. То приема деца за времето, в което съдът трябва да реши дали детето да остане при родителите или държавата да поеме грижата за него. В конкретния случай семейството на полицай и работничка в шивашки цех има две собствени деца и две приемни, които обаче са останали завинаги при тях. Сегашното бебе е 18-тото дете, което приемат временно. Отглеждат го половин година. Съдебното решение е, че физическите родители не могат да се грижат за детето, затова се търси и намира друго семейство, при което детето ще остане завинаги.

През цялото време физическата майка посещава бебето си веднъж седмично и ще има право на контакт до пълнолетието му или докато детето само реши дали иска да се поддържа тази връзка. Някои деца по-рано отказват да виждат родителите си, други продължават. Същото е и двете други деца, които са останали завинаги при приемните си родители: те не са осиновени, а само израстват в новото им семейство, което е поело отговорността за тях.

На практика имат две майки и двама бащи, като с физическите се срещат в присъствието на социален работник. Децата винаги могат да потърсят помощ от социалната служба при какъвто и да е проблем в сложната ситуация, в която са поставени. Разбира се, че не е никак леко, нито за приеманите деца, нито за приемните родители, разбира се, че се допускат грешки, но генерално погледнато това е

най-доброто, което би могло да се случи на деца, които са били подложени на домашно насилие.

Да се обича е сложно нещо, как да се изразява любовта, се учи. И се научава. С помощ.

Социалните работници държат връзката между дете и родител да продължава, докато това е възможно. В много държави вече се поставя въпросът, че и деца, създадени чрез донор от спермална банка, имат право да научат кой е бащата. Така първо се предотвратява възможността някога да се стигне до свързване в семейство на братя и сестри, второ – всеки човек си задава въпроса откъде е тръгнал и институциите се стараят да го улеснят в отговора. Подготвят се и съответните закони, особено сложно се оказва правото за унаследяване. Но така или иначе проблемите не се загърбват, а се обсъждат.

Тази практика е известна на експертите в България. Но, уви, очевидно никой не ги допуска да се изкажат публично, няма обществена дискусия по въпросите. Чуват се само гласовете на малко над 20 000 души и този шум заглушава разума. И го правят с партийна подкрепа, която експлоатира страховете на хората заради изборния си резултат.

А децата не искат нищо друго от възрастните, освен да бъдат обичани и когато станат възрастни, да знаят как да обичат своите деца. Това се учи.

Човек се учи да обича