Архив на категория: Публикация

На добър час!

Издателство „Точица“ :

Мили хлапета,
мои летни нещотърсачи, мои летни ветерани от битките срещу комарите, мои безстрашни гмуркачи под одеялото и несравними таланти в планинското мрънкане, вие, които умеете да извлечете повече радост от един резен диня, отколкото може да се изпере,
не слушайте онези, които ви казват, че с петнайсти септември трябва да станете други.
Не слушайте гласа, който ви нашепва, че оценките определят колко сте ценни, безценни мои, дори никога да не се научите да прескачате коза и да смятате с косинуси, нито вярвайте, че е много ужасно да подскажеш на приятеля си, и че единицата за подсказване е по-лоша от двойката, защото в училище си важат същите закони на честта – да защитиш приятел, да помогнеш на слабия, да не се поддаваш на заплахи; бъдете по-ларж със себе си и приемете, че е нормално някои неща да са ви по-интересни от други; но и бъдете ларж с учителите, чиито часове са ви скучни, блейте кротко, без да вдигате шум; а някъде между всичко, което имате да научите, нещотърсачи такива, ще откриете нещо, което ще ви се стори безценно като вързана на конец стара макара или парче бляскава панделка от коледен подарък; може да са джунглите в Южна Америка или щитът на Персей, надбягванията с колесници или парещите медузи, които само си въобразявате, че сте пипнали, признайте си. Ако намерите такова нещо, което ви е интересно, не се колебайте да научите за него повече от останалите, повече от учителя, не се бойте да спорите в час, когато знаете, че сте прави (и не, няма да сте зубрачи, а истински бойци, защото тъкмо те държат на истината).
Не оставяйте да ви сплашат, не забравяйте, че сте силни, особено когато сте заедно – и внимавайте много как използвате тази сила. Не я изпробвайте върху дете от класа, това не е достойно и няма да ви прилича. Обединете се, за да не ви отвземат от междучасията и да не ви пробутват стари кифлички в лавката, обединете се, за да спрете големите, ако ви тормозят – тия работи не са само за книгите, и вашата класна стая може да е хвърчаща, ще видите.

И не четете до края чуждите поучения (като това), защото междучасието ще свърши, а всяко междучасие си е една малка, прекрасна ваканция.
Айде, на добър час!

Как умението да говориш български се оказа най-ценно за намиране на работа

Менюто в ресторанта е с куп печатни грешки, на входа на магазина пише „Търсиме продавачка“, на работа шефът не може да ни обясни какво точно иска да се свърши, а като си поръчаме шкафче, се оказва, че вратата се отваря в грешната посока. С тези и подобни проблеми хората се сблъскват постоянно, а причината е, че мнозина от нас не умеят да си служат добре с българския език.

Затова това умение напоследък все повече се цени от работодателите, показа допитване на „Дневник“ до различни специалисти. Това потвърди и проучване на Агенцията по заетостта, която изследва наскоро какви са потребностите на работодателите. Оказва се, че през тази година умението за общуване на роден език е водещо.

От общо три проучвания (две през 2018 г. и едно през тази) експертите на агенцията не се ангажират да очертаят тенденция заради недостатъчната база за сравнение, но и при трите проучвания работодателите поставят притежаването на компетенции в общуването на роден език на едно от челните места, заедно с ключовата компетентност „Инициативност и предприемачество“ (способности за адаптиране към промени, за работа в екип, поемане на отговорност за собствените действия, определяне на постижими цели, мотивация за успех).

Последните данни (февруари – март 2019 г.) показват, че в 20 от 28 области на страната тази компетентност е поставена на първо място, в 6 от областите – на 2-ро и само в две области – на трето (Велико Търново и Кюстендил). Най-убедително работодателите заявяват потребност от компетентно общуване на роден език в областите Хасково и Монтана (с 50.3% от анкетираните), следват Кърджали (с 49%) , Плевен (с 42.3%) и Сливен (с 40.4%), коментираха експерти от агенцията.

Общуването е част от работното ежедневие на всяка професия и във всеки икономически бранш, и наличието на тази компетентност е важен фактор за формиране на ефективно работещ персонал, коментираха оттам.

Еднакво важно и за изпълнителите, и за мениджърите

„Ако погледнем професиите, най-търсени на пазара на труда, ще видим, че умението за общуване на роден език е важно за почти всички тях“, коментира пред „Дневник“ директорът „Програми и проекти“ в Асоциацията на индустриалния капитал в България Росица Стелиянова.

Тя поясни, че това умение включва способността на бъдещия работник да интерпретира факти, да изказва мисли, да борави с информация в писмена и устна форма, да умее да слуша активно, да пише грамотно, да има достатъчен речников запас, да има презентационни умения, да излага аргументи при преговори, да говори пред публика. Това е еднакво важно както за машинния инженер, така и за професиите изискващи средно професионално образование като машинния оператор, работника в дървообработването, но и на заварчика, и на шлосера, електротехника, добави тя.

Например, в машиностроенето кандидатите за работа задължително трябва да могат да работят в екип, а това предполага умение да разпределиш и обясниш задачите, които си получил от страна на шефа на екипа, да разбереш какво се изисква от теб, да го изпълниш и да дадеш обратна връзка, даде пример Стелиянова. „Един машинен инженер трябва да може да обясни как се работи с нова машина, например, и да мотивира членовете на екипа си, а един шлосер, който не ръководи никого, но също е част от екипа, би трябвало да може да разбере какво се изисква от него при обработката на отделен детайл, и каква е функцията на този детайл в една машина или процес, за да се преценят характеристиките на неговата изработка. „, продължи тя.

Работещите в микропредприятия пък или самостоятелно наетите общуват с клиентите и трябва ясно да разбират каква точно е поръчката и как да я изпълнят.

Според експерта, високата оценка на тези умения излиза на преден план едва сега, защото в продължение на години не е разбирана нейната същност. И сега в доста от случаите самооценката на търсещите работа е, че те могат перфектно да работят в екип, но това не винаги е така, каза Стелиянова. Тя обърна внимание обаче, че завишената самооценка много лесно проличава в хода на интервюто, ако бъде зададен въпросът: „Как бихте изпълнили задача в екип с колегата си, ако той категорично откаже?“

В отговор на въпрос Стелиянова добави, че тези умения трябва да се придобиват в училище, но по интересен и забавен начин, защото злоупотребата при общуването в интернет (с емотикони, печатни грешки и чуждици) също осакатява изказа на децата.

Какво е компетенцията „общуване на роден език“

Това е способността да се изразяват и интерпретират схващания, мисли, чувства, факти и мнения, както в устна, така и в писмена форма (слушане, говорене, четене и писане), и да се общува по подходящ и творчески начин във всички ситуации в обществения и културен живот, в образованието и обучението, по време на работа, в къщи и през свободното време. Общуването на роден език изисква речников запас, знания по функционална граматика и езиковите механизми. То включва познаване на основните видове устно взаимодействие, на набор от литературни и нелитературни текстове, на основните характеристики на различни стилове и регистри на езика, на многообразието от езикови форми и общуване според ситуациите.

Положителната нагласа към общуването на роден език включва предразположеност към критичен и конструктивен диалог, отношение към естетическите качества, стремеж към тяхното откриване и интерес към общуване с другите. Това предполага осъзнаването на въздействието на езика върху другите и нуждата от положително и социално отговорно разбиране и използване на езика.

Проучване, финансирано от Европейската комисия, още преди години показа, че световната икономика губи над 1 трлн. евро годишно от грешки в общуването. Още по темата вижте във видеото на „Дневник“ от рубриката „С две думи“.

Вижте оригиналната публикация на Елена Геловска във в. Дневник.

20 признака, че сте емоционално зрели

Как да научим децата на емоционални компетентности?

Колко важно е това в сравнение с академичните?

Как реагирате в моменти, в които емоциите бушуват във вас? Съзнателното и спокойно поведение в такива ситуации е белег за емоционална зрялост. Но не само… Независимо на колко години е човек, едва ли може да се каже, че е достигнал напълно емоционална зрялост. Това е нещо, на което се учим цял живот. По-важното обаче е дали вървим в правилната посока. По-долу ще откриете 20 модела на мислене, с които може да проверите това за себе си. Ако изповядвате повечето от тях, то със сигурност сте на добър път, твърдят от The Ѕchoоl оf Life.

  1. Осъзнаваш, че по-голямата част от лошото поведение на другите хора се дължи на страх и безпокойство, а не на злоба или идиотизъм.
  2. Научаваш, че това, което е в главата ти не може да бъде разбрано автоматично от други хора. Осъзнаваш, че трябва да изразяваш намеренията и чувствата си с думи.
  3. Разбираш, че понякога допускаш грешки. И си способен да се извиниш.
  4. Придобиваш увереност не като осъзнаваш, че си страхотен, а като разбираш, че всички останали са също толкова глупави, уплашени и изгубени, колкото и ти.
  5. Прощаваш на родителите си, защото осъзнаваш, че те не са на тази земя, за да те нападат и нараняват. И самите те се борят със своите демони.
  6. Разбираш колко голямо влияние имат така наречените „малки“ неща върху настроението ти: достатъчно сън, нива на кръвната захар, алкохол, стрес и т.н. И си наясно, че не е добре да говориш по важни теми с любим човек, когато си недоспал, забързан, гладен, пиян…
  7. Разбираш, че няма смисъл да се цупиш. Ако някой те нарани, не трупаш болка и омраза с дни. Помниш, че скоро ще умреш. Не очакваш другите да знаят какво не е наред. Говориш директно и ако се поправят или ти се извинят, им прощаваш. Ако не — отново им прощаваш.
  8. Спираш да вярваш в съвършенството. Няма перфектни хора, перфектни работни места или перфектен живот. Осъзнаваш, че много неща в живота са доста разочароващи, но въпреки това са „достатъчна добри“.
  9. Научаваш се да си малко по-песимистичен за развоя на нещата и в резултат на това ставаш по-търпелив, по-спокоен и склонен на прошка.
  10. Виждаш, че слабостите на характера се балансират с много силни страни. Да, някой може да е педантичен, но също така е прецизен и точен човек. Осъзнаваш, че съвършени хора не съществуват и зад всяка сила се крие слабост.
  11. Влюбваш се малко по-трудно. Когато не си много зрял, можеш да се влюбиш за миг. Сега осъзнаваш, че всеки, колкото и прекрасен и очарователен да изглежда в началото, ще те нарани по някакъв начин, когато се доближиш до него. Много по-лоялен си към всичко, което имаш в момента.
  12. Научаваш, че си много труден човек. Отхвърляш част от първоначалните си идеалистични представи за себе си. И предупреждаваш любезно хората, с които имаш интимни или приятелски отношения, какви предизвикателства могат да срещнат с теб.
  13. Научаваш се да си прощаваш за грешките и глупавите си постъпки. Ставаш си приятел. Разбира се, че си „идиот“, но въпреки това не си лош човек, както всички останали хора.
  14. Научаваш, че неизбежна част от зрелостта е да постигнеш мир с „детето вътре в теб“, което винаги ще е там. Спираш да се правиш на „голям“ във всички ситуации.
  15. Преставаш да отдаваш толкова много надежда на големите планове за щастието, които могат да отнемат години, и празнуваш малките неща, които вървят добре. Умееш да се радваш на цветята и на нощното небе. Цениш малките удоволствия в живота.
  16. Това, което другите мислят за теб, спира да те вълнува особено. Осъзнаваш, че умовете на хората са една сбъркано място и вече не се опитваш да им се харесаш. Любовта става по-важна от славата.
  17. Радваш се да чуваш обратна връзка. Вместо да смяташ, че всеки, който те критикува, греши или пък се опитва да те унизи, приемаш, че това може да ти е полезно и да роди нови идеи. Готов си да чуваш критика, без да слагаш броня.
  18. Осъзнаваш, че не можеш да живееш ден след ден с болките и проблемите си. И в някакъв момент трябва да смениш перспективата си спрямо тях.
  19. Разпознаваш как опитът от миналото провокира реакцията ти на определени събития и се научаваш да управляваш тези изкривявания. Приемаш, че заради ситуации от детството, си склонен да преувеличаваш някои неща. Разпознаваш първичните си реакции на определени теми и разбираш, че понякога не е добре да се доверяваш на първото си чувство.
  20. Осъзнаваш, че когато започваш приятелство, другите хора не се интересуват от добрите новини около теб толкова, колкото се вълнуват какво те тревожи. Така се чувстват по-малко самотни с болката в собствените си сърца. 3наеш, че доброто приятелство се основава на споделена уязвимост.

Гледайте оригиналното видео.

Статията от Economy.bg можете да прочетете тук.

За учебниците и пристрастията

Евгения Иванова (в. Дневник):

През 2010 година направихме изследването „Топоси на историческата памет“, в което се опитахме да разберем какво помнят хората от историята, в кои периоди е съсредоточена най-много памет и кои са основните източници за генериране на тази памет.

Като основни източници – противно на очакванията ни – бяха посочени училището и учебниците (почти 60%). На съвсем заден план останаха литературата, медиите и дори интернет. Училището се оказа най-важният генератор на памет.

Затова пък резултатите от периодизацията на паметта бяха съвсем очаквани: най-много топоси (половината) се струпаха в т.нар. комитетско десетилетие (1867-1878) от националноосвободителните борби. Сравнително добре бяха „запомнени“ Средновековието и Античността. Съвсем бегло бяха представени периодите на комунизма и посткомунизма, а османският период (в който влизаше всичко до 1867, т.е. и Паисий, и Софроний, и Раковски) събра под 1%

По време на изследването ни въпросните периоди – макар донякъде представени в учебниците – масово се прескачаха при преподаването, защото не влизаха в кандидатстудентските конспекти.

За прескачането им вероятно имаха значение и обществените нагласи: систематично вменяваната травматична памет за „турското робство“, все още нестихналите политически пристрастия по интерпретациите на комунизма и все по-засилващите се носталгични настроения по „евтиното и сигурно време“ на „бай Тошо“.

Затова реших да анализирам представянето именно на тези периоди в новите учебници по история и цивилизации за 10-и клас, станали обект на ожесточена медийна полемика.

Формално погледнато, повечето учебници са изпълнили изискванията на програмата, одобрена от МОН през 2018 г. Изискуемите понятия са прилежно подчертани, за да се засвидетелства употребата им. Често пъти обаче тази употреба остава именно на формално ниво. Ще дам само един пример – с понятието „танзимат“ (реформите в Османската империя – 1839-1876): в два от учебниците („Анубис“ и „Домино“) то изобщо липсва, а в останалите (с изключение на „Просвета“:117-119) заема между два и шест реда.

Повечето учебници (в този случай изключението е „Рива“) продължават да повтарят клишираните романтични интепретации на

Османския период

Наистина само в „Домино“ той е обозначен като „робство“, макар именно там да е показано, че робският статут засяга един не много голям сегмент от османското общество („Домино“:99, 107-108). В инерцията да следват клишираните представи за „тежкото положение на българския народ“ повечето автори пропускат да изяснят османската социална структура. Така се стига до озадачаващото твърдение („Просвета“:102), че селяните имали наследствена земя, но пък трябвало да плащат данък за нея…

Приемането на исляма е представено като преди всичко принудително, наложено с насилие. В „стратегически важни райони като Родопите“ ислямизацията била „масова и насилствена, а доброволна – само в градовете“. („Просвета“:108, „Булвест 2000“:152, „Анубис“:99) Това са твърдения, които противоречат на всички документи с изключение на т.нар. домашни извори – късни (от 19. и 20. в.), фалшификации на „летописи от епохата“. Затова като основен източник е представен т.нар. „Летопис на поп Методи Драгинов“ („Анубис“:107, „Булвест 2000“:159, 163, „Домино“:109), изфабрикуван от пазарджишкия възрожденец Стефан Захариев във втората половина на 19. в. В „Анубис“ поп Методи дори е подреден заедно с житията на новомъчениците… („Анубис“:113)

Липсата на познание за османската социална структура е „запълнена“ с богата информация за съпротивата на българите – от хайдутите, чийто образ криволичи между „борци за свобода“ и „разбойници“ – до мащабните въстания, които били обхванали цялата българска територия.

Както и в досегашните (независимо при каква политическа конюнктура са създадени) разкази за османския период най-важното се оказва героичната съпротива на българския народ – съпротива срещу нещо с не съвсем изяснена структура…

Нещото с несъвсем изяснена структура наричаме „робство“ и до ден днешен оправдаваме с него всичките си неблагополучия.

С тези оправдания съм свикнала. Не очаквах обаче „робството“ да излезе виновно и за появата на различни диалекти, облекла и поминъци… („Домино“:106, 120).

Предполагам, че написаното дотук ще предизвика възраженията на 90% от четящата публика. Много се надявам срещу следващите редове – за времето на

комунизма

да възразят поне само 50%.

Трудно ми е да преценя дали възраженията ще бъдат предизвикани от академични несъгласия, от политически пристрастия или от подозрения, че се опитвам да налагам цензура. Затова още в началото на тази тема бих искала да уточня, че личното ми мнение няма как да представлява цензура, а политическите пристрастия не ме интересуват. При това не съм осведомена дали и към кое политическо направление са пристрастени авторите на повечето от учебниците. (Познавам ориентациите само на двама от тях, за които ще стане дума по-нататък.) Академични несъгласия ще приема с благодарност.

Във всички учебници периодът 1944-1956 е представен по аналогичен начин: с налагането на „диктатурата на пролетариата“ чрез множество репресии и с „култа към личността“. Разминаванията настъпват по отношение на следващите периоди и особено – при интерпретациите на „късния комунизъм“ – 70-те и 80-те години на 20. в.

В началото на почти всеки урок е представена хронология на най-важните събития, бележещи съответния период. Още по избора на тези събития могат да се проследят акцентите, които всеки от авторите иска да внуши на учениците. Ще дам само няколко примера, според които най-важно за съответната година се оказва:

1945: Легализирането на опозиционните партии. („Булвест 2000“:304) Липсва Народният съд. 
1962. Премахването на лагерите. („Анубис“:214) Липсва решението за преименуване на помаците, татарите и циганите, което, впрочем, липсва във всички учебници. 
1982: Процесът срещу Сергей Антонов. („Булвест 2000“:322) Липсва забраната на книги.
В хронологията на икономическите процеси, избрана от „Рива“, липсват каквито и да било събития между 1952 и 1987. („Рива“:235)

Внушения се правят и чрез избора на публикуваните документи. Например:

Още първите снимки в „Анубис“ показват как софиянци посрещат съветската армия и правят митинг в подкрепа на Народния съд. („Анубис:208-209)
Изтъкнатият като най-голяма жертва на режима Трайчо Костов изнася реч за демократичния характер на властта след 9 септември 1944. („Булвест 2000“:306, 311).

Може би най-голямата спекулация с документи засяга асимилацията на мюсюлманите, наречена и в учебниците „възродителен процес“. В два от тях са цитирани преди всичко донесения на Държавна сигурност и МВР, речи на Живков или извадки от спомени на активни „възродители“. Ако изобщо става дума за насилие, то е извършено от невъоръжената „тълпа“ протестиращи турци срещу въоръжените „сили на МВР и части на Гранични войски“. („Домино“:267-269, „Анубис“:221)

При такъв подбор на документи на човек чак му се иска да въздъхне заедно с „Анубис“, че „устната история за по-нови времена може да бъде по-полезна от документите!“ („Анубис“:225).

Въпросът е – чия устна история? Чии документи? И редно ли е – както предлага „Домино“ („Домино“:267) – да оставим учениците сами да преценят дали един акт на насилие е престъпление или самозащита?

„Домино“ предлага още един „свободен избор“ (отново основан върху документи): дали Живков през 1963 – с израза „най-тясно сближение“ – е целял присъединявяне към СССР, или е имал неясно каква друга цел. („Домино“:262) „Булвест 2000“ например настоява, че той всъщност искал да реши „икономическите проблеми на страната“ („Булвест 2000:316). Не разбирам върху какво се очаква да разсъждават учениците, след като изречението за „сближението“ завършва така: „…обединението със Съветския съюз е нашата крайна цел“… („Домино“:262) „Анубис“ пък въобще не споменава за въпросната идея, но изтъква икономическата полза от сближаването. („Анубис“:215)

Неясно дали като следствие от „сближението“, повечето учебници разказват за повишаването на жизненото равнище и грандиозните успехи във външната политика на режима през 70-те („Булвест 2000:317, 320-321, „Анубис“:214, 220). Макар да признава, че и през този период гражданските права били нарушени, „Домино“ съобщава, че „българите са имали социална стабилност“, защото имали право (к.м. – Е.И.) на „продължителен отпуск, социални осигуровки и пенсии“. Кризата през 80-те се случила заради перестройката в СССР. („Домино“:265) „Булвест 2000“ пък обвинява за кризата Рейгън („Булвест 2000“:322). Три учебника цитират откровението на офицера от Държавна сигурност Костадин Чакъров, че „икономическия крах се криел не само от народа, но и от Живков“ („Булвест 2000“:328, „Просвета“:251, „Рива“:245). И никой от тях (с изключение на „Рива“) не споменава за трите фалита на държавата, два от тях – случили се десетилетия преди Горбачов и Рейгън. Единият е именно през 70-те, по времето на „повишеното благосъстояние“…

И така: България се превърнала в модерна индустриализирана държава („Анубис“:222, „Домино“:271). Производството на електроенергия през 1957 надхвърлило 10 пъти това от 1939. Населението – за 40 години – също нараснало благодарение на социалната политика („Булвест 2000“:329, 335). Интересно би било авторите да отговорят дали – ако не бяхме преживели комунизъм – щяхме да стоим на тъмно и да си точим вода от кладенци…

Разцветът от 70-те и 80-те засягал също образованието и културата. Образованието се освободило от прекалената идеологизация („Булвест 2000:338, „Домино“:270). Може би затова – във всички университети – в I курс се изучаваше история на БКП, във II – политикономия, в III – диалектически материализъм, а в IV – научен комунизъм. Вярно, не учехме история на КПСС, както било в предишни години…

При управлението на Живков държавата отделяла огромни средства за култура. Резултатите не закъснели: станали известни имената на голям брой творци… Благодарение Людмила Живкова България била прославена на световните оперни сцени от Борис Христов („Анубис“:228-229). Мисля си, че изтъкнатите ни творци сигурно щяха да станат известни и без семейство Живкови… Колкото до Борис Христов – благодарение именно на комунизма – той „прославяше България на световните сцени“, но никога не пя на българската…

Дадох само няколко примера за внушенията на поне три от учебниците („Домино“, „Булвест 2000“ и „Анубис“), че Живковият комунизъм бил едно „нормално“ време. С резултатите от подобни внушения се срещам непрекъснато и сега, в университета. Студентите, родени след 1989 и възпитани от носталгията на бабите си по отминалата им младост, заявяват:

„Колко хора са се интересували от човешки права? Важното е, че всяко лято е имало почти безплатно море…“

Обяснявам им, че именно безплатното море и напъните за тежка индустрия, в която доставянето на суровината е по-скъпо от продукцията, са довели до икономическата имплозия на режима. Някои го разбират. Други – не, повлияни от мъчителните усилия на перманентния

преход

също представени изобилно в учебниците. Описана е „дълбоката социално-политическа, икономическа и духовна криза“, настъпила след 1989 и „катализирала процеса на депопулация“. Отварянето на границите предизвикало „нахлуване на култура, която налага други (спрямо какво? – Е.И.) ценности“. Духовността била в агония. А решението от 29.12.1989 за връщането на мюсюлманските имена било компромис… („Домино“:274, 280, 284)

Толерантността, хуманизмът и патриотизмът били декларирани като основни ценности от всички управления, но тяхното проектиране в реалността се оказало нелека задача. По-нагоре в същия учебник четем, че Конституцията от 1947 е в демократичен дух и гарантира свободите на гражданите. Там обаче не се казва дали спазването на такава Конституция се е оказало лека задача… („Анубис“:209, 237).

Най-важното от управлението на Жан Виденов – според учебника на „Булвест 2000“ – е подаването на молбата за членство в ЕС. Малко по-нататък – вече в раздела за икономиката – е съобщено, че човекът щял да направи подходящите реформи, ако масовите протести (заради какво? – Е.И.) не го били свалили от власт… И – за да сме сигурни, че не Виденов, а целият преход ни е докарал до хиперинфлация – по повод банковата криза, предизвикана от неговото управление (1996), e зададен въпрос: „Каква е социалната цена на прехода?“ („Булвест 2000:354, 363, 365).

От „Рива“ пък научаваме, че молбата за членство в ЕС я подал Иван Костов… („Рива“:262). 
Вярно е, че правителството на Костов направи много за процеса на присъединяване, но молбата все пак е подадена по времето на Виденов. Той пък не направи нищо друго за присъединяването, а само за поредния срив на икономиката…

Дали заради това Виденов е изтъкнат от „Булвест 2000“ като „личност на епохата“, а Костов не е? („Булвест 2000“:364).

Бих могла да дам още много примери за внушения, продиктувани от политическите пристрастия на авторите. Мисля все пак, че последният – със своята драстичност – е достатъчен да покаже вредата от такива пристрастия.

Мисля също, че учебниците трябва преди всичко да образоват, значи – да предлагат знания, а след това – да възпитават в ценности. За пристрастия не виждам никакво място.

Цялата статия можете да прочетете тук.

JOBS in BG: Какво е да работиш като учител по спорт в Прогресивно училище?

За професията и възможностите разказва Иван Нейков, преподавател в Първото Прогресивно училище в София.

Economy.bg Иван Нейков е учител по спорт и Зам.-директор по учебната дейност в Първото Прогресивно училище в София. 3авършил е „Теория и методика на спортната тренировка във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“ и е защитил докторска степен на тема иновативна методика за преподаване на тенис. Под знака на спорта минава целият кариерен път на Иван. Кариерата му стартира още като студент в Спортен комплекс ,,Русалка“, където отговаря за различни спортни дейности. Бил е треньор по тенис, футболист, преподавател по физическо възпитание и спорт в държавно училище и др. Към екипа на Прогресивното училище в София се присъединява още при неговото създаване. „Когато видях обявата в Jobs.bg, ме заинтригува представянето на училището и позицията ,,Учител пo спорт“. Беше много по-различно от всичко, което съм виждал досега, и реших да кандидатствам“, разказва Иван. Beчe трета година той е част от екипа на училището.
Срещнахме се с него, за да ни разкаже повече за основните си отговорности, какви умения и качества са нужни, как поддържа квалификацията си и кои са най-големите заблуди за учителите по спорт.

Какви са основните отговорности на учителя по спорт в едно Прогресивно училище?

Основна отговорност на учителя по спорт е да изгради у децата трайна мотивация за самостоятелна спортна дейност. Те да бъдат убедени в това, че спортът е здраве, той е за цял живот и е начин на живот. А не просто тичане и ритане на топка в училище. Важно е да се създава богата и интересна среда, за да могат децата да бъдат увлечени в спорта и да заемат все пo-дейно участие във всички активности на училището. Друга основна отговорност е да се борим с все по-големия проблем на съвременното общество, а именно обездвижването на подрастващите. Тава отчитам не само като моя главна отговорност, но и на всички, които се занимават със спорт. Успоредно с часовете по спорт се занимавам и с много координационни и организационни дейности. Организирам всички събития, лагери и екскурзии в училището в сътрудничество с колегите и външни партньори. С течение на времето и с разрастването на училището отговорностите ми се разширяваха и в момента съм зам.-директор по учебната дейност.

Кое е различното да си учител по спорт в държавно и в Прогресивно училище?

В държавните училища спортът в началния етап се преподава от учители многопредметници, които не знаят как да си планират и организират заниманията по спорт, кои активности ще бъдат най- адекватни и целенасочени в зависимост от възрастовите особености на децата. И часовете там протичат едва ли не формално. Докато тук всички учители планираме заедно, срещаме се, обсъждаме от какво имат нужда децата, търсим начини да обогатяваме не само програмата пo спорт, но и цялостната програма. Часовете по спорт в Прогресивно училище са планирани така, че да отговарят на държавните образователни стандарти, но на тяхна база ние сме надградили, като сме вкарали елементи и от други спортове. Изградили сме структура, която предвижда спортен полуден веднъж седмично. В него децата могат да практикуват футбол, плуване, тенис, йога, различни лекоатлетически и кондиционни упражнения, които провеждаме както с нашия екип, така и с външни партньори и други спортни клубове. Най-общо търсим всякакви механизми и начини, с които да въздействаме върху благополучието на децата като цяло. И като здраве и като физическа работоспособност и да ги изграждаме като личности.

Как типично протича един работен ден?

Различно в зависимост от планирането, което сме направили, мероприятията и дейностите, които предстоят. Като цяло часовете пo спорт са следобед, но ние идваме рано, защото имаме различни организационни задачи. Най-често сутрин се събираме и обсъждаме какво се получава добре и какво има нужда от подобрение. Какви нови подходи можем да интегрираме в обучението на децата, как да обогатим програмата, как да им привлечем повече интереса, за да могат да спортуват повече. След това продължаваме със същинската част и заниманията по спорт, като преди всеки час учителят трябва да е подготвил средата, да е планирал организацията на заниманията, да е помислил как децата ще бъдат защитени по време на тях. И в крайна сметка да се реализира един функционален и смислен час, а не просто „да тичаме и гоним топката“. И така след редуване на часове към 17:00 работният ден на учителя по спорт приключва.

Какви умения и качества са необходими зa тази професия?

Многопосочни. Учителят по спорт в нашето училище трябва да е гъвкав, адаптивен, да може да работи в различни среди, в динамична и бързопроменяща се обстановка. Както и да се включва адекватно във всички дейности в училище. Не бих казал, че е необходимо да е някакъв cyпep професионален спортист, по-скоро трябва да е много добре организиран и да си управлява добре времето. Що се касае до неговите спортно-технически качества, те са необходими дотолкова, доколкото да направи правилна демонстрация на конкретни упражнения, за да могат децата да придобият ясна представа какво трябва да правят.

Как поддържаш знанията и квалификацията си?

Като участвам на различни научни конференции в нашата сфера. Не само като гост, но и с доклади. Също така търсим предимно международна литература, която да обогати нашата. Стремим се да почерпим от чуждия опит и да извлечем есенцията, която можем да приложим и адаптираме в нашето училище. Както аз, така и колегите непрекъснато преминаваме през различни обучения, както вътрешни, така и външни, които ни помагат да създаваме и прилагаме иновативни образователни подходи и програми.

Какви са възможностите за развитие?

Бих ги отнесъл до повишаване на квалификацията на самите учители. Излизайки от университета, те обикновено нямат нужната квалификация и опит и това е първото, върху което трябва да се фокусират. Защото знанията и възмажностите, които имат, са крайно недостатъчни за един пълноценен обучителен процес в нашето училище. И разбира се, тяхното развитие по-натам зависи от самите тях, от техните амбиции, мотивация, от това доколко им харесва работата с деца. И нашето училище предлага много възможности в тази посока. Аз самият съм пример за такава развитие. Наред с функциите си на учител по спорт съм и зам.-директор пo учебната дейност.

Кои са най-големите митове и заблуди за тази професия?

Най-голямата заблуда за тази професия е, че спортът е само една формалност, която неизбежно трябва да съществува в училище, както и че е напълно достатъчно децата да излязат от класната стая, да потичат малко, да поиграят футбол и да се приберат. Хората погрешно си мислят, че спортът не е чак толкова важен, колкото академичните дисциплини в училищата. Друга заблуда е, че всеки учител може да води заниманията по спорт. Нещата са на много по-високо ниво, отколкото изглеждат. В много училища спортът се води от учители, които дори не са в спортен екип в часовете и така дават изключително лош пример за децата, които искат да спортуват. Няма как така да мотивираш и запалиш едно дете към някаква по-активна спортна дейност.


Какви са хобитата ти и какво обичаш да правиш след края на работния ден?

Хобитата ми също са свързани със спорта. Обичам да практикувам и опитвам различни спортове. Разбира се, правя и обичайните неща – излизам с приятели, пътувам, ходя на кино и театър. Риболовът също ми е любим, но ми остава все по-малко време за него.