Архив на категория: Публикация

Човек се учи да обича

Жанина Драгостинова (в. Дневник):

В Западна Европа децата спят като ангели, а на Балканите – като заклани, пише Дубравка Угрешич. Да не злоупотребяваме с обобщенията, у нас понякога спят и като къпани. Езикът запечатва отношението към определена действителност, това е нормално. Проблем се появява, когато някой поиска да се продължава със запечатването на запечатаното някога отношение и да не се приеме, че освен традиция има и развитие.

Да, става дума за скандалите около Националната стратегия за детето 2019-2030 г. и за разпространяващото се като епидемия мнение, че държавата щяла да наруши вековната българската традиция във възпитанието на децата, като почне да ги отнема от родителите.

Протестите под надслов „Върнете ни децата!“ никнат като гъби по избори.

Ще си позволя да се използвам като пример в този текст, тъй като децата ми са вече на 30 плюс, което ще рече, че спокойно мога да се причисля към традицията, дори към древната.

Отгледана съм от баба и дядо до шестата ми година. Теорията на дядо ми беше, че децата се целуват, само когато спят. Собствените си деца той принуждавал да се хранят с книги под мишница, докато се научели да държат ръцете прибрани към масата, на дъщерите си не вдигал ръка, но сина си често възпитавал с колана в името на доброто му образование. Не отричам, всички те станаха хора, но съм сигурна, че това не са най-добрите им детски спомени. Мен никой от семейството или в училище не ме е удрял. Защото бях послушна и отличничка, от най-гадните, които непрекъснато напират да рецитират стихотворение. (Макар че точно затова си бях за бой.) Но пък и никой от хората около мен не смяташе за нещо нередно, ако на някое непослушно дете му обършеха шамар или му издърпаха ухото. Това непрекъснато се случваше, никой не протестираше, това си беше традицията, която и аз щях да продължа.

Така и стана: затворих последната страница на „Мъжът и жената интимно“ и отворих първата на „Грижи за бебето и детето“, това бяха учителите ми по възпитание. Когато станах майка, нямах други съветници освен едната и другата баба, няколко лелки на пейката пред блока и, естествено, д-р Спок. Като средностатическата майка бях уплашена, стресната, изнервена, взимаща за миг разстоянието от кротка молба до крещящ фалцет.

Смотана майка. Не от зло сърце, а от незнание.

Не, не съм била децата си, но както при повечето български родители ръката ми винаги стоеше в положение на готовност да се развинти. Само веднъж при големия син… Той, хубосникът, на мен казваше, че класната му прибрала бележника, а на класната – че го е забравил вкъщи. И когато това се изясни на среща помежду ни, разбирате какъв гняв се надигна в мен. Излизаме, значи, от двора на училището, той напред, аз подире му. Но магарето пораснало, седми клас, по-висок от мен. Две крачки, засилка, подскок и удар с новия бележник по врата. Така пресякохме двора. Децата наоколо се заливаха от смях, той се опитваше да скрие в яката зачервено си лице. Ах, да, разкрещях се до небесата, когато беше залепил на прясно боядисана стена плакат на Майкъл Джордан. Скъсах плаката пред невярващите му, пълни със сълзи очи.

Година по-късно малкият стоеше в стаята си със слушалки на главата, докато се опитвах да му обясня нещо жизненоважно за момента. Не ме чуваше. Дори не правеше опит да ме чуе. Все едно ме нямаше в стаята. Грабнах географския му глобус и със замах го метнах от деветия етаж. Малкият и до днес твърди, че заради мен още не знаел колко континента има на тази земя.

Още се срамувам от тези си постъпки и въпреки че всяка година поне по веднъж се извинявам на вече порасналите си деца, знам, че това не са им най-добрите детски спомени. Не беше липса на любов, а неумение да се справям с конфликтните ситуации. Днес със сигурност бих направила много неща по друг начин. По по-добър начин, надявам се. Но е късно. Според традицията не съм действала кой знае колко зле, а в рамките на общоприетото. Кривоизразена любов.

Нали според традицията детето е собственост на родителите до пълнолетието му.

Те решават за добро или зло вместо него и никой не допуска, че решението може да е грешно. Институциите нямат думата. Сигурно е можело с любезни думи някой да ми обясни, че съм тъпа истеричка. Но нямаше кой.

С институциите за първи път се сблъсквах в Берлин, децата искаха да гледат филм, който беше разрешен от 16 години, а те нямаха. Въпреки купените билети на входа на залата момичето не ни пусна: дори и големият изглеждаше по-малък от 16. Колкото и да обяснявах, че аз съм майката и аз решавам за децата си, момичето не склони. Имало комисията, която е преценила, че филмът не е подходящ. Точка. Дръпнете се встрани, защото пречите на останалите да влизат! Момичето не само изпълняваше служебните си задължения, то беше убедено, че някаква си комисия може да прецени по-точно от майката. И в България има такива комисии, но нима някой се съобразява с тях?

Възгледът, че цялото село възпитава по-добре от отделното семейство, е в традицията на северните народи.

Колкото по на юг се отива, толкова повече се стига до италианския „хотел Мама“ –

мама храни и след пълнолетие, но и нарежда. Независимо обаче от националните различия Европа отдавна призна, че детето е самостоятелна личност и то има свои права – това е заложено вече във всички документи, отнасящи се до грижите за подрастващите.

Европа наруши традицията на юга в името на детето, отчитайки неговия „най-добър интерес“. Което не означава, че институциите отнемат децата от родителите им, а означава, че там, където има необходимост, те трябва да се намесят в интерес на детето. Няма идеални родители, няма и идеални институции. Целта е да се постигне сътрудничество между едните и другите. Никой не изключва грешките, важна е посоката.
Голямата част от днешните българските родители знаят всичко това. Убедена съм, че те са по-добри родителите от мен някога. Днес дори и смартфоните дават указания как се гледат деца, съобразено с възрастта. При проблем има социални работници, към които биха могли да се обърнат за съвет. Има толкова много литература, която казва, че децата, които са целувани наяве, а не само докато спят, след това се справят по-добре с предизвикателствата. Съвременният български баща присъства на раждането (нещо немислимо по-рано), поема домакинската работа и отделя много повече време на детето си. Но, уви, има и деца, които не случват на родители. По-малко са, но ги има и вероятно винаги ще има. И в такива случаи трябва да се намесят социалните работници.

Няма съвършен документ, въпросната Стратегия също не е. Посоката обаче не бива да е отхвърляне изобщо идеята за намеса на институциите, защото това на практика означава да се оставят децата в ръцете на тези, които ги насилват.

Но какво се случва на политическо ниво? Веднага се разръчка додеялият ни спор за Истанбулската конвенция. По телевизията Корнелия Нинова ей така подхвърли, че някой щял да кара детето да си избира от 14 пола, после каза, че третият пол не е европейска ценност (то и първият и вторият не са, ама нейсе), след което попита водещата тя би ли сменила в акта на раждането на сина си думите „майка и баща“ с „родител 1 и родител 2“, с което само пренесе позагасващата жар от огъня на страховете от ИК, които никоя политическа сила не се помъчи да разсее, към сухите съчки на страховете от Стратегията за детето. А Борисов направо спря работата по стратегията заради протестите, с което затвърди съмненията, че не й чиста кожата на тази Стратегия.

Политическо хоро (доскоро беше танго, но модата се смени) се завъртя. А децата? Децата кучета ги яли.

Докато от двете големи политически сили се чудят как да се надцакат в битка за народната любов, случайно гледах репортаж по германската телевизия WDR, който представяше работата на социалните служби в една германска провинция. При рутинен преглед лекарят вижда, че 7-месечно бебе има синини по тялото, които са следи от насилие. Обажда се в социалната служба, откъдето правят проверка на родителите: дали е единичен случай или става дума за постоянно насилие. Установяват, че родителите действително не са в състояние да осигурят необходимите грижи: социално слаби, единият алкохолно зависим. Интересът на детето е да бъде изведено от тази среда. Социалните работници се обръщат към приемно семейство за временно настаняване. То приема деца за времето, в което съдът трябва да реши дали детето да остане при родителите или държавата да поеме грижата за него. В конкретния случай семейството на полицай и работничка в шивашки цех има две собствени деца и две приемни, които обаче са останали завинаги при тях. Сегашното бебе е 18-тото дете, което приемат временно. Отглеждат го половин година. Съдебното решение е, че физическите родители не могат да се грижат за детето, затова се търси и намира друго семейство, при което детето ще остане завинаги.

През цялото време физическата майка посещава бебето си веднъж седмично и ще има право на контакт до пълнолетието му или докато детето само реши дали иска да се поддържа тази връзка. Някои деца по-рано отказват да виждат родителите си, други продължават. Същото е и двете други деца, които са останали завинаги при приемните си родители: те не са осиновени, а само израстват в новото им семейство, което е поело отговорността за тях.

На практика имат две майки и двама бащи, като с физическите се срещат в присъствието на социален работник. Децата винаги могат да потърсят помощ от социалната служба при какъвто и да е проблем в сложната ситуация, в която са поставени. Разбира се, че не е никак леко, нито за приеманите деца, нито за приемните родители, разбира се, че се допускат грешки, но генерално погледнато това е

най-доброто, което би могло да се случи на деца, които са били подложени на домашно насилие.

Да се обича е сложно нещо, как да се изразява любовта, се учи. И се научава. С помощ.

Социалните работници държат връзката между дете и родител да продължава, докато това е възможно. В много държави вече се поставя въпросът, че и деца, създадени чрез донор от спермална банка, имат право да научат кой е бащата. Така първо се предотвратява възможността някога да се стигне до свързване в семейство на братя и сестри, второ – всеки човек си задава въпроса откъде е тръгнал и институциите се стараят да го улеснят в отговора. Подготвят се и съответните закони, особено сложно се оказва правото за унаследяване. Но така или иначе проблемите не се загърбват, а се обсъждат.

Тази практика е известна на експертите в България. Но, уви, очевидно никой не ги допуска да се изкажат публично, няма обществена дискусия по въпросите. Чуват се само гласовете на малко над 20 000 души и този шум заглушава разума. И го правят с партийна подкрепа, която експлоатира страховете на хората заради изборния си резултат.

А децата не искат нищо друго от възрастните, освен да бъдат обичани и когато станат възрастни, да знаят как да обичат своите деца. Това се учи.

Човек се учи да обича

Асенка Христова : Подходи към ученето

Асенка Христова :

Персоналността – психологическата система от личностни черти, емоции, мотивация, поведение и мисловни модели – оказва съществено влияние върху житейската и професионална реализация. Това въздействие е както директно върху резултатите от действията, така и индиректно върху развитието на когнитивни умения, придобиването на професионална квалификация, създаването на семейство, формирането на трайни взаимоотношения и т.н. Нещо повече, личностните характеристики, макар и относително консистентни, са зависими от ситуационни фактори и потенциално подлежат на промяна чрез конкретни интервенции. Поради това тези характеристики, често наричани „некогнитивни умения“, „социо-емоционални умения“, „меки умения“, „умения на 21-ви век“ , “умения за пригодност за заетост”, са от огромно значение за много широк кръг от политически, бизнес и образователни решения. 
През последните 20 години личностната психология постигна съществен напредък в намирането на инструменти за измерване и разбиране на индивидуалните мисловни, емоционални и поведенчески модели, както и за прогнозиране на действия, нагласи, решения, интереси – в конкретна среда или под влиянието на конкретни обстоятелства. Един от най-широко използваните модели е т.нар. Big Five Model, представляващ 5-степенна структура за обобщаване на индивидуалните различия в личностните характеристики, кодирани на естествен език (на какъвто хората биха се описали съвсем естествено). Този модел предлага обща, емпирично базирана рамка за безброй иначе несвързани социални и емоционални конструкции и рамки. Наскоро ОИСР стартира голям проект за изследване на социално-емоционалните умения, базиран именно на този модел. 
Подобна система от изключително надеждни психометрични инструменти, изцяло в контекста на Big Five Model, съществува в България от 2011 г. (www.selfawareness.org.uk). Системата (включително българската версия) е научно тествана и валидирана от Центъра по психометрия към Университета Кеймбридж и се прилага в 9 страни от ЕС. Основана е на т.нар. DISC психометричен модел и е особено ценна с това, че е доразвита чрез практическата работа с образователни институции и работодатели. Българската версия е създадена и внедрена от Industry Watch Bulgaria на три етапа в периода 2011-2014 г, като всеки един етап беше съобразен с 4-степенния модел за валидиране на Университета Кеймбридж (превод-мащабно апробиране-адаптиране-валидиране). 
Диагностиката Self Awareness е уникална с това, че съчетава измерване на естествените поведенчески характеристики на отделния човек И предпочитания от него начин за усвояване на нови знания и умения. Подобно съчетание е наистина много рядко в психометричните модели. Определя се стила на работа (подходa към изпълнение на задачите) на отделния човек, какво го мотивира, начина, по който управлява емоциите си, реакциите към стреса, начина, по който си сътрудничи и се ангажира с другите, креативността, концентрацията, лидерския стил, предприемчивостта и предприемаческите умения, подхода към ученето, както и работната/учебната среда, която е най-подходяща за него. Специално разработеният модул „Образование“ е много полезен както за кариерно ориентиране и мотивиране, така и за изготвяне на индивидиални планове за развитие и диференцирана работа с учениците. Познавайки личностните характеристики на учениците, учителят може да използва различни подходи на работа така, че да използва силните им страни и да стимулира по естествен начин развитието им, включително в когнитивната област. Това познание е изключително полезно и за групиране на учениците при съвместна работа в клас и при изпълнението на различни проекти.
Системата предлага диагностициране на индивидуалния подход към ученето на учениците, както и диагностициране на подхода на преподаване на учителя (вкл. търпение, скорост, изслушване, емпатия, планиране на уроците, качество и резултати, мотивация и ентусиазъм, достъпност) . След съпоставяне на стиловете на учене и преподаване автоматично се генерира „Индекс на хармония“, благодарение на който учителят знае с кои ученици от съответния клас има добро съответствие и кои представляват предизвикателство и предполагат адаптиране на подхода (други стимули, темпо, внимание, структуриране на задачите и т.н.). През 2013 г. Паула Круз от Университета Кеймбридж и Камил Греъм от Севернокарибския университет включиха тази диагностика (включително българската версия) в научно изследване за ефекта на личностните характеристики на учителите и учениците върху използването на различни стратегии за учене от страна на учениците. 
До момента системата е ползвана от хиляди хора в България, включително от много ученици и студенти. Прилагана е за кариерно ориентиране в отделни училища, за измерване на уменията, развивани посредством включване в доброволчески дейности на средношколци от училища в различни региони на страната, за мотивиране на ромски младежи от Столипиново и Куклен, за кандидатстване на ученици в чуждестранни университети (особено полезна е за кандидат-студентските процедури на UCAS). Един от последните проекти беше свързан с използването на психометричните инструменти с над 330 ученици в 9 професионални гимназии за структуриране и обслужване на стажантска програма за голям работодател. Преди време Пловдивският университет осигури личностна диагностика на завършващия през съответната година випуск. Това, което започна с тестване на определен брой студенти, постепенно се превърна в масово тестване на разнообразна група пловдивски младежи – студентите започнаха да водят желаещи да ползват диагностиката приятели и познати. Подобен ефект имаше и при използването на системата в рамките на проект за кариерно ориентиране с ученици от 11 и 12 клас – училищният психолог месеци след това се обаждаше, за да сподели, че младежите продължават да обсъждат и да работят с профилите си. А медиаторите, работещи с ромски младежи, отчитат впечатляващ ефект върху мотивацията, особено при момичета.
Надявам се колкото се може по-голям брой младежи да се възползват от тези инструменти и в бъдеще. Защото има смисъл.

Зорница Христова: Да преподаваш без учебник е възможно, но трудно.

Зорница Христова :

Да преподаваш без учебник е възможно, но трудно. Можеш да измислиш най-интересните занимания, да пускаш филми, да даваш ролеви игри, да водиш децата къде ли не. Хубаво е обаче уроците да не са сами по себе си, а да са свързани, да се надграждат взаимно, да правят връзки и с другите предмети. Учебникът е затова – да ти даде структура (много видно при чуждите езици и естествените науки, математиката и пр.), а и да ти помогне с упражнения, които някой друг е изпробвал преди теб. В добрия случай избираш част от тях, довнасяш си нещо от себе си, приемаш идеи и от учениците. Той може да включва и набор от помощни материали, които иначе сам трябва да мъкнеш – изрезки от актуални статии, любопитни факти, свързващи ученото с ежедневния свят, нещо смешно, нещо извън очакваното, парчета реалност (една приятелка ми каза, че в някои от последните учебници по английски, на които попаднала, имало записи на TED Talks). Всичко това предполага ролята на учителя да е активна, творческа, като основна задача е да се предадат знанията, като се събуди и запази интересът на децата, като се отговори имплицитно на въпроса „Това за какво ми е“.

Другото схващане е за учебника като катехизис. Вътре има свещени текстове и те се дават за наизустяване и преписване. Учителят няма много работа – чете ги, кара децата да ги възпроизвеждат и ги наказва, като сбъркат. Текстовете някак сами възпитават детето, което седи и чака да му налеят с фуния. Това е най-лесният начин за отбиване на номера и от двете страни. И най-лесният за идеологическо вливане – нещата са дотолкова йерархично подредени, че дори учителят няма право да разсъждава по тях. Все едно по история на БКП да тръгнеш да философстваш.

Това по повод на всички възмущения какво влязло и какво не влязло в учебник.

Национална мрежа за децата за Стратегия за възпитателна работа в образователните институции (2019-2030)


Национална мрежа за децата
 изпрати становище до Министерство на образованието и науката във връзка с проект на Стратегия за възпитателна работа в образователните институции (2019-2030) като изрази категоричното си несъгласие с готвения документ. 

В становището на Национална мрежа за децата се казва: Във връзка с получената покана за публично представяне на подготвяната от Вашето министерство Стратегия за възпитателна работа в образователните институции на 23.04.2019 г., за пореден път под формата на становище и в редица от разговори с Вас и Ваши експерти, както и като част от работната група по Стратегията през последната една година, бихме искали да подчертаем, че Национална мрежа за децата продължава да не вижда целите, които тази Стратегия си поставя, както и положителния ефект от нейното приложение.

Както неведнъж вече сме заявявали, Стратегията почива на фундаментално погрешна концепция, която изкуствено разделя знанията, уменията и ценностните нагласи, възпитанието от образованието в надживели времето си парадигми от средата на миналия век. Този подход противоречи не само на общоприетото разбиране за уменията на XXI век, но и на самите учебни програми и образователни стандарти на МОН.

Четейки ревизирания текст на Стратегията, продължаваме да срещаме концепции, характерни за парадигмата на едно отминало затворено тоталитарно общество, към което, надяваме се, няма връщане. Недоумение будят формулировки като:

  • „Превенция спрямо поведенчески прояви на национален нихилизъм“, която остава неясна по същността си, но със сигурност създава преки асоциации със заплаха от преследване и репресивни мерки.
  • „Формиране на патриотични чувства“, когато психологията отдавна е доказала, че чувствата не са обект на възпитание, а възникват у хората вследствие на собственото им преживяване на събитията;
  • „Формиране на позитивно отношение към историята на българската нация“ вместо критичността и аналитичността към историята като цяло, към които се стреми всяко съвременно образование;
  • „личността на учителя като основен възпитателен фактор“ с оглед на факта, че учителите, като всички останали хора и професионалисти, са хора с различни личности, на различни възрасти и с доказано различни нагласи и ценности. Остава неясно какви са водещите критерии за това, че учителят носи и гарантира с личността си изпълнението на целите на Стратегията.

Изцяло неясно е и какви са предвижданите инструменти, чрез които така формулираните и поставени цели ще се постигат.

В предлагания проект не намираме отговори на редица въпроси:

  • Как е възможно да се формират чувства, след като те са комплексен резултат от средата, в която израства и се развива един човек и не могат да бъдат цел на дадено въздействие?
  • Как се формират ценностите и докъде се простира функцията на образователната система в този процес? Защо в Стратегията се говори за взаимодействие между институции, а не между хора – учители, родители, деца?
  • Имаме ли обществен консенсус за ценностите, които очакваме училището да възпитава? Какви са очакванията спрямо учителите, след като опитът показва, че мнозина от тях са разколебани в собствените си нагласи и са носители на различни ценности? Кое ще гарантира приемането и интегрирането на Стратегията като част от преподаването?
  • Създадени ли са съдържателни програми във висшите учебни заведения и курсове за квалификация на настоящи и бъдещи педагози, които поставят акцент върху възпитателния елемент от образованието по специфичен начин? Как ще се работи с нагласите на самите педагози?
  • Взети ли са предвид спецификите и възрастовите особености в психичното развитие на децата, важна част от които е и бунтът като форма на изразяване, както и несъгласието с определени норми, порядки, традиции като естествен процес от израстването и формирането на личността?

Смятаме, че ако Министерство на образованието няма ясна концепция и отговори на тези въпроси, приемането на Стратегията крие огромни рискове от неразбиране, неяснота, допълнително напрежение върху децата, учителите и родителите и уклон към санкциите като основен метод за възпитание. Призоваваме да се започне работа по единна образователна стратегия, която да обединява, а не да разделя знанията, уменията и ценностните нагласи и да стане основа за реално приложение на образователните стандарти и учебни програми. Като организации, работещи с хиляди деца, родители и образователни институции, оставаме винаги в готовност да съдействаме със своя опит и експертиза при разработване на образователните политики в България.

Вижте пълния текст на становището тук – Становище на Национална мрежа за децата във връзка с Възпитателна стратегия в образованието

Национална мрежа за децата за Стратегия за възпитателна работа в образователните институции (2019-2030)