Месечни архиви: юли 2019

JOBS in BG: Какво е да работиш като учител по спорт в Прогресивно училище?

За професията и възможностите разказва Иван Нейков, преподавател в Първото Прогресивно училище в София.

Economy.bg Иван Нейков е учител по спорт и Зам.-директор по учебната дейност в Първото Прогресивно училище в София. 3авършил е „Теория и методика на спортната тренировка във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“ и е защитил докторска степен на тема иновативна методика за преподаване на тенис. Под знака на спорта минава целият кариерен път на Иван. Кариерата му стартира още като студент в Спортен комплекс ,,Русалка“, където отговаря за различни спортни дейности. Бил е треньор по тенис, футболист, преподавател по физическо възпитание и спорт в държавно училище и др. Към екипа на Прогресивното училище в София се присъединява още при неговото създаване. „Когато видях обявата в Jobs.bg, ме заинтригува представянето на училището и позицията ,,Учител пo спорт“. Беше много по-различно от всичко, което съм виждал досега, и реших да кандидатствам“, разказва Иван. Beчe трета година той е част от екипа на училището.
Срещнахме се с него, за да ни разкаже повече за основните си отговорности, какви умения и качества са нужни, как поддържа квалификацията си и кои са най-големите заблуди за учителите по спорт.

Какви са основните отговорности на учителя по спорт в едно Прогресивно училище?

Основна отговорност на учителя по спорт е да изгради у децата трайна мотивация за самостоятелна спортна дейност. Те да бъдат убедени в това, че спортът е здраве, той е за цял живот и е начин на живот. А не просто тичане и ритане на топка в училище. Важно е да се създава богата и интересна среда, за да могат децата да бъдат увлечени в спорта и да заемат все пo-дейно участие във всички активности на училището. Друга основна отговорност е да се борим с все по-големия проблем на съвременното общество, а именно обездвижването на подрастващите. Тава отчитам не само като моя главна отговорност, но и на всички, които се занимават със спорт. Успоредно с часовете по спорт се занимавам и с много координационни и организационни дейности. Организирам всички събития, лагери и екскурзии в училището в сътрудничество с колегите и външни партньори. С течение на времето и с разрастването на училището отговорностите ми се разширяваха и в момента съм зам.-директор по учебната дейност.

Кое е различното да си учител по спорт в държавно и в Прогресивно училище?

В държавните училища спортът в началния етап се преподава от учители многопредметници, които не знаят как да си планират и организират заниманията по спорт, кои активности ще бъдат най- адекватни и целенасочени в зависимост от възрастовите особености на децата. И часовете там протичат едва ли не формално. Докато тук всички учители планираме заедно, срещаме се, обсъждаме от какво имат нужда децата, търсим начини да обогатяваме не само програмата пo спорт, но и цялостната програма. Часовете по спорт в Прогресивно училище са планирани така, че да отговарят на държавните образователни стандарти, но на тяхна база ние сме надградили, като сме вкарали елементи и от други спортове. Изградили сме структура, която предвижда спортен полуден веднъж седмично. В него децата могат да практикуват футбол, плуване, тенис, йога, различни лекоатлетически и кондиционни упражнения, които провеждаме както с нашия екип, така и с външни партньори и други спортни клубове. Най-общо търсим всякакви механизми и начини, с които да въздействаме върху благополучието на децата като цяло. И като здраве и като физическа работоспособност и да ги изграждаме като личности.

Как типично протича един работен ден?

Различно в зависимост от планирането, което сме направили, мероприятията и дейностите, които предстоят. Като цяло часовете пo спорт са следобед, но ние идваме рано, защото имаме различни организационни задачи. Най-често сутрин се събираме и обсъждаме какво се получава добре и какво има нужда от подобрение. Какви нови подходи можем да интегрираме в обучението на децата, как да обогатим програмата, как да им привлечем повече интереса, за да могат да спортуват повече. След това продължаваме със същинската част и заниманията по спорт, като преди всеки час учителят трябва да е подготвил средата, да е планирал организацията на заниманията, да е помислил как децата ще бъдат защитени по време на тях. И в крайна сметка да се реализира един функционален и смислен час, а не просто „да тичаме и гоним топката“. И така след редуване на часове към 17:00 работният ден на учителя по спорт приключва.

Какви умения и качества са необходими зa тази професия?

Многопосочни. Учителят по спорт в нашето училище трябва да е гъвкав, адаптивен, да може да работи в различни среди, в динамична и бързопроменяща се обстановка. Както и да се включва адекватно във всички дейности в училище. Не бих казал, че е необходимо да е някакъв cyпep професионален спортист, по-скоро трябва да е много добре организиран и да си управлява добре времето. Що се касае до неговите спортно-технически качества, те са необходими дотолкова, доколкото да направи правилна демонстрация на конкретни упражнения, за да могат децата да придобият ясна представа какво трябва да правят.

Как поддържаш знанията и квалификацията си?

Като участвам на различни научни конференции в нашата сфера. Не само като гост, но и с доклади. Също така търсим предимно международна литература, която да обогати нашата. Стремим се да почерпим от чуждия опит и да извлечем есенцията, която можем да приложим и адаптираме в нашето училище. Както аз, така и колегите непрекъснато преминаваме през различни обучения, както вътрешни, така и външни, които ни помагат да създаваме и прилагаме иновативни образователни подходи и програми.

Какви са възможностите за развитие?

Бих ги отнесъл до повишаване на квалификацията на самите учители. Излизайки от университета, те обикновено нямат нужната квалификация и опит и това е първото, върху което трябва да се фокусират. Защото знанията и възмажностите, които имат, са крайно недостатъчни за един пълноценен обучителен процес в нашето училище. И разбира се, тяхното развитие по-натам зависи от самите тях, от техните амбиции, мотивация, от това доколко им харесва работата с деца. И нашето училище предлага много възможности в тази посока. Аз самият съм пример за такава развитие. Наред с функциите си на учител по спорт съм и зам.-директор пo учебната дейност.

Кои са най-големите митове и заблуди за тази професия?

Най-голямата заблуда за тази професия е, че спортът е само една формалност, която неизбежно трябва да съществува в училище, както и че е напълно достатъчно децата да излязат от класната стая, да потичат малко, да поиграят футбол и да се приберат. Хората погрешно си мислят, че спортът не е чак толкова важен, колкото академичните дисциплини в училищата. Друга заблуда е, че всеки учител може да води заниманията по спорт. Нещата са на много по-високо ниво, отколкото изглеждат. В много училища спортът се води от учители, които дори не са в спортен екип в часовете и така дават изключително лош пример за децата, които искат да спортуват. Няма как така да мотивираш и запалиш едно дете към някаква по-активна спортна дейност.


Какви са хобитата ти и какво обичаш да правиш след края на работния ден?

Хобитата ми също са свързани със спорта. Обичам да практикувам и опитвам различни спортове. Разбира се, правя и обичайните неща – излизам с приятели, пътувам, ходя на кино и театър. Риболовът също ми е любим, но ми остава все по-малко време за него.

Напоследък все повече образователни експерти започнаха публично да поставят под въпрос адекватността на матурите.


Assenka Hristova Напоследък все повече образователни експерти, включително училищни директори, започнаха публично да поставят под въпрос адекватността на матурите като инструмент за измерване на значими образователни резултати. Като оставим настрана методологическите, технически и логистични особености на начина, по който се конструират, валидират, провеждат и анализират стандартизираните тестове в България, за мен като изследовател големият философски въпрос е какво точно измерват те и могат ли да се използват като инструмент за преценка на ефективността на образованието (т.е. преценка на това дали „правим правилните неща“, по дефиницията на основоположника на съвременната теория за социалното управление Питър Дракър).
Ето един важен аспект, който следва да се има предвид при оценката на ефективността на образованието: терминът „образование“ произлиза от латинския глагол „educere“, който означава „да водя“, “да предизвикам”, „ да изведа навън“ … пълния потенциал, който лежи във всеки човек. Истинската същност на образователната система е да осигури среда, която да подпомогне 1) развитието на потенциала (и талантите) на децата и 2) превръщането им в способни възрастни, водещи продуктивен и успешен живот. В такъв случай, могат ли матурите да служат за измерител на степента, в която се постига тази същностна цел на образованието? Могат ли тези тестове да оценят дали децата се развиват по начин, който ще им позволи като възрастни да функционират успешно в модерния свят? „Прокси“ на какво точно са те?
Ще си позволя да заимствам отговора от Даниел Грийнберг, който прави изключително добро обобщение в книгата “Turning Learning Right Side Up”: няма начин да се измери предварително, чрез писмен тест или някакъв друг инструмент, дали даден човек ще успее в дадено начинание. Няма как с (подобен на матурите) писмен тест да се измерят комплексните характеристики и способности, които наистина имат значение в живота – вътрешната мотивация, способността за преценка, интелектуалната любознателност, креативността, инициативността, честността, постоянството, умението за самоутвърждаване, нагласите към успеха и многото други личностни характеристики, които отличават успешните, самореализирани хора от тези, които постоянно не успяват да реализират целите си. В „реалния“ свят извън класната стая компетентността рядко се мери с писмен изпит, тя се оценява най-вече със способността да се използва наличното знание в конкретни работни ситуации. 
Матурите в сегашния им формат всъщност измерват само това, което всеки знаещ и разбиращ от тази материя човек би казал, че мерят: способността на децата да вземат изпити. Те измерват способността на цялата училищна общност – деца, родители, учители, директори, администратори – да фокусират всичките си усилия върху постигането на добри резултати на тестовете. Нищо повече, нищо по-малко.

Средното училище е в небивала криза

Това е, защото е девалвирал авторитетът на знанието и преподавателя, смята доц. Петър Пламенов


Мария Митева – Доц. д-р Петър Пламенов е автор на редица изследвания и статии в областта на философията, естетиката и културата. Сред тях по-важните са монографията „Тялото текст“, студиите „Сладостите на гнева“, „Екстаз от текста“, „Нищетата на пародията“, „Спасяване на спокойствието“ и др. Един от основателите и член на Български хайку съюз, Пламенов пише освен хайку, хайбуни, хайги и стихове, разкази. Срещаме се с него по повод отпечатването на монографията му „Обещанията на интересното“, която се занимава с причината за промяната на основния идеен код между класическата и модерната естетика.

– Доцент Пламенов, някои твърдят, че естетиката е вид мъдрост…

– Моят предмет, естетиката, не се ползва във философските среди с голям престиж, приема се за някак декоративен – въпросът за красотата им изглежда страничен и несъществен. Два аргумента, ако беше така, защо красотата подчинява човека и е най-въздействащата му сила – европейската цивилизация започва от този въпрос – защо красотата на Елена може да предизвика десетгодишна война, която да е еднакво важна и за двете страни?

– Но днес някак едва ли войната би почнала заради красота.

– Ако днес живеем в един панестетически свят на постистина и постетическо, то е, защото красотата е девалвирала до посткрасота – до ползата от красивото, а още Сократ и, представете си, Кант след повече от две хилядолетия препотвърждават, че в основата на човешкото лежат трите кардинални ценности – истина, добро и красиво. Аз тайно и „ненаучно“ извънпротоколно казвам и доказвам на своите студенти, че всъщност истина, добро и красиво са не просто синоними, а едно понятие, което бива осветявано от три различни аспекта.

– А как бихте разтълкували собственото си хайку: „ по-малка е, щом се изкаже красотата“?

– Провокирате ме. Първо, защото не би следвало да си опонирам и, второ, защото с поезията нещата стоят по друг начин. Тук става дума за един централен за мен въпрос и той е прозрението, което ни носи възхитата като духовен опит, той е мигновен, не е така обемен като при екстаза, да ни въведе пряко в тайната и да мълчим, защото вече всичко знаем. А става дума по-скоро за възхитата, която се ражда от играта на слънчев лъч в стаята или от цъфналото в саксията цвете. Възхитата открива нещо, дава ни нещо, но то не може да бъде съвсем обяснено. Това е магията на красивото, то остаеа изплъзващо се и неясно винаги и поради това продължава да ни вълнува и след всяко обяснение.

– А имаме ли нужда от тъга, за да прозрем света, живота? В свое стихотворение твърдите: „Красотата прикрива болката“. Или трябва да се поддадем на хедонистичните съвременни позитивистични напътствия от сорта на „Мисли позитивно!“?

– В този въпрос се крие част от драмата на нашето жестоко свръхеуфорично на безотговорен консумеризъм. Позитивното мислене е част от шизофренията на нашия свят, който се заблуждава, че ще забрави драмата на съществуването. Ние сме изместили трагедията, която неминуемо стои над есеки роден. Ние наистина помъдряваме не от щастие, а чрез болката и тъгата – те ни учат на смирение, те ни връщат към точната мяра на живота, показват ни най-важното, а то е толкова, толкова малко – сговорност – да чуеш и да те чуят, да обичаш от все сърце и да те обичат от все сърце, да запомниш нещо и да предадеш – разкажеш нещо. Положителното мислене е възможно само когато съзнанието стане философско, т.е. учудващо се, възхищаващо се и най-вече безкористно.

– Преподавате и в средното училище. Оттам ли започват недоразуменията сред младите?

– Не знам защо се подложих на това изпитание, може би за да преодолея заблудите във висшето образование.

– 3ащо изпитание?

– 3ащото средното училище е в небивала криза, девалвирал е авторитетът на знанието и на преподавателя. Хората си мислят, че като информацията днес е станала много по- достъпна, нещата са станали по-ясни, лесни и няма нужда от учители, учени, философи и хора на духа. Тъкмо обратното, информацията сега стана по-непрозрачна, защото е огромен и тъмен поток, от който следва да се отсее истина от постистина, от фалшифицирани полуистини. Но и след отсяването, което що-годе може да се направи със средна интелигентност, по принципа на сравнението остава най-трудното, осъзнаването, разбирането, а то е анализ и тълкувание, работа със знанието. Тъжно е да го признаем, но обществата се разрушават най-лесно, като се наруши естественият ритъм на предаването на щафетата между поколенията. Това се случва с некачественото средно образование, което произвежда страшен „масов човек“ без ценности, задръжки и с високо самочувствие, който не държи на нищо, не е толерантен и не се интересува от нищо друго, освен от доволството на храната, съня и развлечението.

– 3ащо стана така?

– Средното образование загърбва хуманитарно теоретичния модел на ценностно интелектуално развитие за сметка на практическото техническо, т.е. на занаятчийското образование. Сами си отговорете, ако светът се движи от идеите, от хората, които могат да си представят света по нов начин, то тогава защо ние залагаме на производството на хора, които ще са способни не да си представят и„изобретяват“ света по нов начин, а само да рециклират и обслужват вече съществуващите, не рядко порочни и стереотипни модели на съществуване?

– Не знам, но е дълбоко песимистично. То философията и поезията често внушават песимизъм. Каква е разликата и кое е общото между поезията и философията?

– Преди Платон да се разсърди на поетите и да ги охули и изгони от идеалната си държава като ненужни никому измамници, поезията и философията са били едно цяло. По времето на Романтизма се прави нов опит те да се сродят. 3а мен вътрешно не съществува противоречие, макар много ясно да съзнавам разликата. Поезията носи наслада, утеха и мъдрост, помага ни да се самоопознаем, дори да се самоназовем, но в никакъв случай не е обикновена игра или забавление. 3а мен тя е художествена форма на изповедта и на молитвата, защото нейната цел е много висока. Докато философията е едно упорито усъмняване в истината на всеки възможен отговор. Има един малко известен френски писател моралист от епохата на Просвещението, секретар на Дидро – Жозеф Жубер, който обаче се натъква на нещо много важно за фигурата на поета: „Поетът е този, който знае това, което не знае!“ – тайната на поезията е тъкмо в това и затова философът в мен понякога ревнува поета и обратното. Но се надявам, че всъщност поезия и философия са двете страни на една монета.

Цялата статия можете да прочетете тук.