Месечни архиви: април 2019

Зорница Христова: Да преподаваш без учебник е възможно, но трудно.

Зорница Христова :

Да преподаваш без учебник е възможно, но трудно. Можеш да измислиш най-интересните занимания, да пускаш филми, да даваш ролеви игри, да водиш децата къде ли не. Хубаво е обаче уроците да не са сами по себе си, а да са свързани, да се надграждат взаимно, да правят връзки и с другите предмети. Учебникът е затова – да ти даде структура (много видно при чуждите езици и естествените науки, математиката и пр.), а и да ти помогне с упражнения, които някой друг е изпробвал преди теб. В добрия случай избираш част от тях, довнасяш си нещо от себе си, приемаш идеи и от учениците. Той може да включва и набор от помощни материали, които иначе сам трябва да мъкнеш – изрезки от актуални статии, любопитни факти, свързващи ученото с ежедневния свят, нещо смешно, нещо извън очакваното, парчета реалност (една приятелка ми каза, че в някои от последните учебници по английски, на които попаднала, имало записи на TED Talks). Всичко това предполага ролята на учителя да е активна, творческа, като основна задача е да се предадат знанията, като се събуди и запази интересът на децата, като се отговори имплицитно на въпроса „Това за какво ми е“.

Другото схващане е за учебника като катехизис. Вътре има свещени текстове и те се дават за наизустяване и преписване. Учителят няма много работа – чете ги, кара децата да ги възпроизвеждат и ги наказва, като сбъркат. Текстовете някак сами възпитават детето, което седи и чака да му налеят с фуния. Това е най-лесният начин за отбиване на номера и от двете страни. И най-лесният за идеологическо вливане – нещата са дотолкова йерархично подредени, че дори учителят няма право да разсъждава по тях. Все едно по история на БКП да тръгнеш да философстваш.

Това по повод на всички възмущения какво влязло и какво не влязло в учебник.

Заключителното предаване от серията „Митове за образованието“ по Дарик радио с Пролет Велкова

Какво е най-важното, което трябва да изведем напред и това, което трябва да следваме? Кое ни пречи на образованието? Как се води диалог за бъдещето? Какъв е смисъла на образованието?

Цвета Брестничка, председател на Управителен съвет на Асоциация „Родители“: Основни цели на образованието са смелостта да експериментираш и да правиш грешки, от които да се учиш. Умението да живееш и работиш с хора. Осъзнаването на собствената значимост и значимостта на хората около теб. Качествените човешки отношения.

и Явор Джонев, основател на Фондация за образователна трансформация:
Основната цел на образованието е да изгражда свободни и отговорни личности, които сами определят смислите на живота си и са способни да ги осъществяват заедно.

Целият разговор чуйте във видеото

Национална мрежа за децата за Стратегия за възпитателна работа в образователните институции (2019-2030)


Национална мрежа за децата
 изпрати становище до Министерство на образованието и науката във връзка с проект на Стратегия за възпитателна работа в образователните институции (2019-2030) като изрази категоричното си несъгласие с готвения документ. 

В становището на Национална мрежа за децата се казва: Във връзка с получената покана за публично представяне на подготвяната от Вашето министерство Стратегия за възпитателна работа в образователните институции на 23.04.2019 г., за пореден път под формата на становище и в редица от разговори с Вас и Ваши експерти, както и като част от работната група по Стратегията през последната една година, бихме искали да подчертаем, че Национална мрежа за децата продължава да не вижда целите, които тази Стратегия си поставя, както и положителния ефект от нейното приложение.

Както неведнъж вече сме заявявали, Стратегията почива на фундаментално погрешна концепция, която изкуствено разделя знанията, уменията и ценностните нагласи, възпитанието от образованието в надживели времето си парадигми от средата на миналия век. Този подход противоречи не само на общоприетото разбиране за уменията на XXI век, но и на самите учебни програми и образователни стандарти на МОН.

Четейки ревизирания текст на Стратегията, продължаваме да срещаме концепции, характерни за парадигмата на едно отминало затворено тоталитарно общество, към което, надяваме се, няма връщане. Недоумение будят формулировки като:

  • „Превенция спрямо поведенчески прояви на национален нихилизъм“, която остава неясна по същността си, но със сигурност създава преки асоциации със заплаха от преследване и репресивни мерки.
  • „Формиране на патриотични чувства“, когато психологията отдавна е доказала, че чувствата не са обект на възпитание, а възникват у хората вследствие на собственото им преживяване на събитията;
  • „Формиране на позитивно отношение към историята на българската нация“ вместо критичността и аналитичността към историята като цяло, към които се стреми всяко съвременно образование;
  • „личността на учителя като основен възпитателен фактор“ с оглед на факта, че учителите, като всички останали хора и професионалисти, са хора с различни личности, на различни възрасти и с доказано различни нагласи и ценности. Остава неясно какви са водещите критерии за това, че учителят носи и гарантира с личността си изпълнението на целите на Стратегията.

Изцяло неясно е и какви са предвижданите инструменти, чрез които така формулираните и поставени цели ще се постигат.

В предлагания проект не намираме отговори на редица въпроси:

  • Как е възможно да се формират чувства, след като те са комплексен резултат от средата, в която израства и се развива един човек и не могат да бъдат цел на дадено въздействие?
  • Как се формират ценностите и докъде се простира функцията на образователната система в този процес? Защо в Стратегията се говори за взаимодействие между институции, а не между хора – учители, родители, деца?
  • Имаме ли обществен консенсус за ценностите, които очакваме училището да възпитава? Какви са очакванията спрямо учителите, след като опитът показва, че мнозина от тях са разколебани в собствените си нагласи и са носители на различни ценности? Кое ще гарантира приемането и интегрирането на Стратегията като част от преподаването?
  • Създадени ли са съдържателни програми във висшите учебни заведения и курсове за квалификация на настоящи и бъдещи педагози, които поставят акцент върху възпитателния елемент от образованието по специфичен начин? Как ще се работи с нагласите на самите педагози?
  • Взети ли са предвид спецификите и възрастовите особености в психичното развитие на децата, важна част от които е и бунтът като форма на изразяване, както и несъгласието с определени норми, порядки, традиции като естествен процес от израстването и формирането на личността?

Смятаме, че ако Министерство на образованието няма ясна концепция и отговори на тези въпроси, приемането на Стратегията крие огромни рискове от неразбиране, неяснота, допълнително напрежение върху децата, учителите и родителите и уклон към санкциите като основен метод за възпитание. Призоваваме да се започне работа по единна образователна стратегия, която да обединява, а не да разделя знанията, уменията и ценностните нагласи и да стане основа за реално приложение на образователните стандарти и учебни програми. Като организации, работещи с хиляди деца, родители и образователни институции, оставаме винаги в готовност да съдействаме със своя опит и експертиза при разработване на образователните политики в България.

Вижте пълния текст на становището тук – Становище на Национална мрежа за децата във връзка с Възпитателна стратегия в образованието

Национална мрежа за децата за Стратегия за възпитателна работа в образователните институции (2019-2030)

Oколо 8 млрд. лв. са необходими за реална образователна трансформация

Поне 8 години с планиране до 16 г. ще отнеме цялостна образователна реформа. Ефективните инвестиции в образование са на практика най-добрите обществени такива, възвръщаемостта им е преди всичко социална. Това коментира Явор Джонев, основател на Фондация за образователна трансформация, в предаването „Клуб Investor“ с водещ Ивайло Лаков.

„В момента подготвяме създаването още едно училище в Пловдив, евентуално и в Бургас и освен това създадохме методически център за опитни учители и експерти, които непрекъснато да развиват образователния модел“.

Разликата между нас и държавните училища е на база нагласи и ценности, изтъкна Явор Джонев. „Ние се отнасяме еднакво към всяко дете. Приемаме за цел изграждането на цялостна личности, а не само на когнитивни умения“, поясни той.

„В България основният проблем е липсата на яснота какво образование искаме за децата си. Преди да сме изградили това разбиране помежду си, нищо смислено не може да се направи като дълбочина на реформа освен съвсем уместни повърхностни административни нововъведения като наличието на шкафчета и wifi във всяко училище“.

Следва да се провежда граждански диалог, посочи Джонев. Промените в климата, роботиката, обществените процеси – всичко това трябва да осъзнаем и да адаптираме начина на образование на децата ни спрямо тези промени, разкри още той.

Успяваме поне в нашите малки училища да привлечем млади хора, които са всеотдайни именно като професионални учители, спомена основателят на Фондация за образователна трансформация.

„Трябва да се фокусираме върху качеството. Миналото дава стабилност на определена група хора и не можем да ги виним – това е поведенчески въпрос. Но трябва да насърчаваме младите да гледат напред“.

Целия разговор чуйте във видеото.