Родината, спокойна топлота и грижа

Това е последната от сериите публикации в „Дневник“, представящи докладите, четени на третия форум на движението „Реформи в културата“ на тема „Прекрасно, но що е отечество? Култура, ценности, съвременен патриотизъм и национализъм“, Търново, 2 март 2019. Досега представихме мненията на Стефан Дечев, Димитър Атанасов, Антоний Гълъбов и Петя Кабакчиева – днес предлагаме на читателите текста на Александър Кьосев:

На форума в Търново между участниците имаше съгласие в два основни пункта.

Първо – патриотизмът е толкова важен, че не бива, не е редно да бъде оставен на патрЕотите. Второ – във своята визия за патриотизъм всички участници предпочитаха модела на гражданската нация, базирана на споделена воля да се живее заедно, гражданска ангажираност и солидарност, уважение към върховенството на закона и институциите. Тя ни беше по-симпатична пред идеята за етнокултурна нация, фатално обвързваща индивида с полуизмислени „вечни“ традиции.


Опитах се да покажа, че в нашия избор има проблем. Патриотизмът е чувство – при това мощно, интензивно, ангажиращо чувство. Той може да бъде толкова силен и интензивен, че заради него индивидът може да се жертва: патриотът – говорим за истинския патриот – е пределно емоционално ангажиран. Моделът на гражданската нация не осигурява такъв мощен емоционален ангажимент: хората рядко се жертват заради „уважение към институциите“.

Горното не е само мое, нито само българско мнение, ето какво каза Тимъти Гартън Аш на своята лекция в София,, по-късно той го повтори и в интервю за „Капитал“: „Либералният проект, и особено европейският проект, се усеща не само като елитен, налаган отгоре, но и като студен, технократски. Той не говори на емоциите и затова сега преживяваме отмъщението на страстите. Идват популистите и казват „Да направим Америка отново велика“ или „Да си върнем контрола“ – всички тези опростенчески, измамни, но емоционално привлекателни лозунги, които дават на хората усещането за солидарност, за принадлежност към голяма, шумна група. Не бива да оставяме целия магнетизъм на патриотизма на националистите.“

* * *

Можем ли да превърнем гражданската нация в емоционална общност? Това налага да поразсъждаваме малко за емоционалната природа на патриотизма.

Да започнем от очевидното: патриотизмът е любов към родното, към родната страна. А под „родно“ обикновено се разбира нещо познато, скъпо, близко, с което съм силно свързан: то ме приютява и топли сърцето ми. Като всяка силно чувство патриотизмът е нещо много интимно. 
Тогава защо толкова много се говори за него? Дори не само се говори, направо се дрънка, непрекъснато се леят патетични речи, отправят се гръмогласни призиви, правят се декларации, формулират се завети и патриотични задължения, гърмят дори зловещи патриотични заплахи към врагове и „отродители“. Патриотизмът непрекъснато бива публично обсъждан – защо? Ако той е интимно чувство, любов и привързаност, не е ли по-добре около него да се пази мълчание (представете си абсурдната ситуация на двама влюбени и единият внезапно казва – „хайде да обсъдим нашата любов“)?

Следователно патриотизмът е нещо повече от интимно любовно чувство към родното. Усещането за свързаност с други хора закономерно изисква и други неща. Да обичаш родното, означава да си не само развълнуван, но и да си отговорен за него – за семейството си, за близките, за хората, които познаваш и обичаш, за техния начин на живот, за място, където си се родил и живял, за родната страна. Те се нуждаят не само от любов, а понякога и от подкрепа, друг път – от защита. Ето как чувството се трансформира в нещо, което не е чувство, а е задължение, дълг. За тях вече може и трябва да се говори.

Но близките, които са живи и скъпи днес, които искаме да подкрепяме и защитаваме могат да си отидат от тоя свят утре или пък след месец: това прави ли ги по-малко близки и скъпи? Всички имаме мъртви дядовци, те са имали свои баби и дядовци, деди, прадеди, вериги от поколения преди тях. Родното има историческа дълбочина. Настоящето се открива към миналото също както малкото родно място, което познаваме, се открива към голямата Родина, която познаваме по-слабо (не е случаен призивът на класика „Опознай родината, за да я обикнеш“).

Възможна ли е патриотична любов и отговорност към всички мъртви, възможен ли е дълг към дедите и далечните географски предели, към националната територия? Всички знаят: да, възможни са – и любов, и дълг. И както е известно, те имат формата на памет, която възпроизвежда ценностите и мечтите, пази и почита залозите, заветите и жертвите, вкарва в поезията и в учебниците героите, подвизите и постиженията.

Следователно патриотизмът, в своята идеална форма, е силно, но и противоречиво чувство. То особен хибрид между емоция и норма, който съединява трудно съединими неща: иска да обедини пределната интимност на любовта с пределната публичност, която изискват дългът и гордостта. Тръгва от близкото и познатото, но със същия успех се отнася към Голямата Родина, до непознатото и далечното – те също могат да бъдат скъпи.

И понякога всичко това е толкова силно, че за Родината някои хора, разбира се не всички, се жертват. В този смисъл патриотизмът е свързан с екзистенциални предели, с живота и смъртта.

Силните и противоречиви чувства обаче имат три важни дефекта 
Първият е елементарна психологическа истина: те често са двойствени. Любовта лесно и внезапно може да се превърне в омраза, гордостта – в срам. Особено ако има нещастия и травми, ако има заплахи, особено ако травмите – или националните катастрофи, провали, разпади – се повтарят. Омразата може да бъде насочена към „враговете“, реални или въображаеми. Но има и нещо парадоксално – те могат да бъдат обърнати към самите нас.

Знаем много добре, но рядко си признаваме: паралелно с любовта и гордостта, у нас тътне подводно един огледален, тъмен „патриотизъм“ за който обикновено не се говори – той е негативен, някаква самохипнотизираща се, самоопиваща се, по своему патетична отврата и омраза към всичко българско; тя дори върви заедно с мазохистично удоволствие. Това, че за това не се говори официално, не я прави по несъществуваща. Дори бих казал, че всеки от нас понякога е бил автор на патетични, несправедливо обобщаващи и злобни тиради за „снишения българин“, или за фундаменталните, сякаш природни и неизкореними дефекти на „този Народ“.

Ето само два примера, взети произволно от интернет (просто напишете в Google „мразя България“ и ще попаднете на стотици подобни): „Аз мразя родината си. Мразя България . Писнало ми е от приказки от рода, че сме велик народ и с какво сме велики с 5 века турско робство , трябва да влезем в книгата на Гинес по този повод. Hяма никъде поговорка от типа „преклонена глава сабя не е сече“ това е СРАМНО. Българите са ужасни нагли, арогантни, лицемерни, природата я унищожихме . Народ, недостоен за уважение.“ Или: „Направихте така, че да мразя България, да мразя историята си, да мразя обичаите си, да мразя кръвта си българска и да се срамувам да се наричам българка. Аз мразя България, г-н Борисов, и не искам никога повече да се връщам в родината си, няма и цент да вложа в нея по никакъв повод. Но ще ви издам още една малка тайна: Един ден и моят син няма да иска да се върне в България и ще има хиляди други семейства с деца, които няма да искат да се върнат в България…“

Такова суб-публично, неофициално, но нека признаем – много разпространено – отношение към българското не е изключение, то по-скоро е правило: срамът и омерзението са всъщност обратната страна на прекомерната, непрекъснато търсеща признание, полемична гордост. Твърде силните чувства са двойствени и нестабилни, високият им градус се люшка между крайности.

Вторият дефект е, че силните чувства водят до жертви – но често се жертва не техния носител (дрънкащият патриот, който „душа дава“), а истината. Особено често – историческата истина. А това води до гръмки, но кухи национални митологии, патетични разкази за съществуващи или несъществуващи герои и мъченици, за робства и подвизи, невинаги имащи отношение към фактите, които някои са готови да защитават дори до смърт (но обикновено имат предвид не своята, а смъртта на скептиците и историците експерти, които ги поставят под съмнение).

Третият дефект е, че при прехода от интимност към публичност силните чувства са лесни за имитация. Не е никак трудно люшкането да бъдат разиграно като патриотичен театър – порой от хиперболи, силно любене и силно мразене, гръмогласен патос, кухо патриотарство, кресливи възхвали на българщината, фукане пред чужденците от типа на Алековото „Даскале, малко ли ги имаме ний, за Аспаруха им кажи или вземи, че надуй кавала “ – и пр., и пр.

Самохвалствата за някои са самоцелни, а за други се правят с цел да се манипулират определени публики, да се постигнат определени ефекти. И при това силните чувства задължително се представят като свръхсилни, единствени, свещени – какво по-добре би доказало тяхната автентичност? В този прекомерен емоционален ключ ритуално се призовават се духове (на царе, патриарси, герои, мъченици, на страдална Майка България, на чутовни върхове, на геройства и слава), развяват се байраци, бълнува са България на три морета и пр., пее се легендарната патриотична песен „Върнете ни Дания, върнете ни Белгия, върнете ни родний Люксембургский край“. Накрая си слагаме пояси и навуща, маскираме си децата като мили селянчета от XIX век, газим в студената вода, тричаме кучета, заканваме се да проливаме кръв.

Всичко това казва едно: емоционалният ресурс на патриотизма твърде лесно може да бъде манипулиран. И тогава се превръща в националпопулизъм: във фалшив език на справедливия гняв на хората. В последните десетина години стана ясно, че в света има огромни маси, които се чувстват излъгани от настоящия вариант на демокрацията и глобализацията, предадени от финансови и политически елити. В гнева и мъката си те се обръщат към единствения си ресурс и ориентационна система – към своите национални ценности. Но последните лесно се търкалят в медените уста на демагози, политически играчи и телевизионни мекерета. А те ги карат да мразят, да мразят, да се заканват, натрапчиво ги връщат към вековните болки, карат ги да живеят в митичните си травми, да мислят, че проблемите им са във Врага – в чужденците, в Европа, в ромите и така и недошлите, само преминалите през България бежанци. По този начин обаче не случва нищо ново – просто гневните биват просто излъгани втори път.

* * *
Остава въпросът: може ли идеалът за гражданска нация да предложи свой емоционален свят на онзи, който се чувства свързан с родното? Вместо отговор във финала ще разкажа история.

Бях поканен с мой колега историк на среща с клуба по родолюбие в Английската гимназия в София, за да говорим с юношите за 3 март. Беше трудно, от нас се очакваха патриотични клишета, а ние им говорихме за възникването на модерните нации. Посъветвах младите хора да не се втренчват в миналото, а да обърнат своя патриотизъм към настоящето и да го превърнат в сила, която урежда България по добър и справедлив начин, патриотизъм, който противостои на корупцията и клиентелизма, а не преследва непременно чужденци и роми: грижата за настоящето е по-важна от „гордеенето“ с минало, им казах.

Поставянето на „гордостта“ под въпрос ги възмути. Стана един младеж и отвърна убедено: „Вижте, разбрах че имате малък син. Да си представим, че той извърши нещо лошо. Но той е ваш син, вие въпреки това ще се гордеете с него.“ „Там е работата – отвърнах – няма да се гордея с него. Ако той извърши нещо лошо, аз ще се срамувам, но ще продължавам да го обичам. Така трябва да бъде и с Родината – любовта и грижата за нейното настояще са по-важни от гордостта. От втренчването в исторически травми и геройства. С това и Левски би се съгласил.“ А после добавих: „Даже „любов“ е твърде силна дума, тя лесно се имитира, често фалшивее, бързо избухва в омрази. Можем да я сменим с привързаност, топлота, спокойно и приемане на факта, че си българин, дълбоко познаване на противоречивата българска култура. Трябва да се освободим от люшкането между срам и гордост. И най-важното – трябва да се грижим за днешна България.“

Избухна страхотна дискусия, която продължи след официалното честване, при оградата на двора, където над десет младежи и девойки, патриоти и космополити, истински пламенно говориха с нас, някои се съгласяваха, други – не.

Но аз продължавам да си мисля, че уважението към институциите и политическата воля за живот заедно – основите на гражданската нация, биха били споени в истинска солидарност само ако са свързани с емоционално лепило от този тип – спокойна, топла, уверена и миролюбива привързаност, обич към онова, което чувстваме като родно, близко и скъпо. Подобно чувство трудно се превръща в срам и омраза, трудно се имитира, рядко кънти на кухо.

И може би по този начин ще изпитваме не просто „уважение към институциите“, защото, съгласете се, институциите, върховенството на закона, справедливостта, публичната истина, солидарността, са истинската подкрепа и защита на родното, те са самият уреден живот на нацията.

А при какви условия абстрактно-протоколното „уважение към институциите“ се превръща в привързаност и топлина?

Представете си една новопостроена къща, добре построена, удобна и хубава. Обичаме ли я? Не, разбира се, човек може да й се радва, да се възхищава на удобствата и на архитектурата й, да е я цени, дори да се гордее с това, че си я е купил, но не да я обича. Тя се превръща в дом, който заслужава обич, едва след като се „напълни“ с дълъг живот, който си струва да бъде помнен и обичан, когато по ъглите още звънни смехът на поколения от деца, които много години след това, си спомнят детството.

Така е и с институциите – те могат да станат фокус не само на абстрактно социологически мерено „доверие“, но и на топла привързаност едва когато са станали форма на живот. И то – на добър и справедлив живот, който си струва да бъде помнен, обичан и защитаван, който вече излъчва собствено достойнство. С който дори – но само в определени, редки ситуации, без самохвалства – можеш спокойно да се „гордееш“. Когато това десетилетия наред не се случва, доверието в институциите се срива, докато гневният патриотизъм – да повторя, че гневът на хората без съмнение има своите основания – избива в други, лесни и патетични емблеми. Хитри манипулатори го карат да заживее в някакво полуизмислено минало, да се люшка между крайни емоции – екстремни форми на гордостта или на срама.

Да повторим: формите на живот се превръщат в устойчиви, близки, навични и скъпи, само когато са обживени и справедливи, когато хората не само живеят в тях, а се грижат и за тяхната устойчивост, а когато те не са напълно справедливи – променят тази традиционна устойчивост, това е част от грижата. Когато десетилетия наред се отнасят към „чистата и свята република“ като към собствено всекидневие, към което се отнасят не „поданически“, а „граждански“. Така че гражданският патриотизъм може да стане емоция не през Кръв и други мистично-исторически „субстанции“, не през кресливи гордости и срамове, а през Обич и Грижа за Своето, без усещане за непрекъсната, конспиративна заплаха.

Както знаете, в България тези условия не са спазени, мнозина смятат, че са „достойни българи“ по някакви природни качества, без грижа, че други – прадеди, герои и мъченици – са им гарантирали това достойнство и те самите няма нужда пръста си да мръднат, най-много намразят поредния враг, да си сложат на празник носии, хоро да тропнат, знаме да развеят, да се татуират с някои патриотичен лозунг.

Това поражда големи трудности пред всеки проект за „гражданска нация“. И все пак – тъкмо това ми се вижда единственият път: да се устрои България, да стане дом, за който се грижим, да бъде справедлив, достоен и топъл, отворен и гостоприемен дом.

Иначе най-добре и ние да си татуираме Левски на гърба и да скандираме в празното „България на три морета“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *