Премахване на двусменния режим в училищата

Въпрос:

Решението за премахване на двусменния режим в училищата няма ли да доведе до разбиване на успешни училища? „Това е приблизително все едно да имаш успешна фирма и от утре да ти наредят да намалиш бизнеса наполовина, да уволниш половината служители и да лишиш половината клиенти от това, което им предлагаш. Ще бъдат засегнати големите училища в София..“

Отговори и въпроси за обсъждане:

Темата с двойните смени в училищата е болна от много време. Категоричното експертно мнение е, че училищата трябва да са на едносменен целодневен режим. От тук следва, че в централните градски части е необходимо да се строят нови училища. По наши изчисления поне 140. Това, разбира се, е много трудно и вероятно двусменният режим ще продължи дълги години – особено в централна София, може би Пловдив и Варна. Къде е градското планиране? Защо се допуска застрояване, без предвиждане за детски градини и училища?

Другата тема е за големината на училищата. Отново преобладаващото мнение е, че особено за начален и основен етап, училищата трябва да са малки. Психологическата граница на близки познанства е 150 човека. Тоест, идеално училищата би трябвало да имат само по една паралелка на клас (както са прогресивните училища). За гимназиалния етап това не е необходимо, т.е. по-полезно е да има повече разнообразие – не само на хора, но и на курсове и други образователни дейности. Гимназиите е добре да са по-големи. Разбира се, наличните огромни сгради няма как да се сменят. Решението е една сграда да се ползва от няколко училища или, по-прагматично, обособени колективи, които да ползват обща администрация и логистика, но да са самостоятелни в педагогическо отношение.

Що се отнася до „разбиването“ на „успешни“ училища:

1. Това е един от ключовите проблеми на сегашната образователна система. Стремежът към елитарност – т.е. ресурсите се концентрират върху малка група ученици за сметка на всички други. Добрата политика е да се осигурява високо качество на образование навсякъде, а не да има концентрация в няколко „успешни“ училища. Това е напълно възможно както виждаме от други страни, например, Финландия и Сингапур. Какво бихте казали на родителите, чиито деца по една или друга причина, не са успели да се класират в тези училища? А ако това сте самите Вие? Дали е полезно за развитието на обществото само някои деца да имат достъп до добро образование?

2. Въобще не е ясно доколко тези училища са наистина успешни. Обичайното класиране по резултати от НВО е изключително опасно, защото изкривява ученето към трениране за изпити. Не е ясно всъщност колко е добавената стойност на тези училища. Те събират добри ученици, под натиска на родителски амбиции, с които се работи в известен смисъл по-лесно. Но дали тези ученици развиват пълния си потенциал, след като единствената цел е фиксирана (точките по НВО)? Доколко се загубва възможността за развитие на умения и нагласи, които въобще не се виждат от НВО, например, способността за колективно решаване на проблеми? Доколко учениците в тях учат по собствено желание или чрез външен натиск (т.нар. защитно учене)? Доколко не невротизираме децата с непрестанното сравняване и методи на поведенческата психология (награди и наказания)? Доколко не ги правим, всъщност, по-неспособни на самостоятелност, нагласи и воля за развитие, на критично мислене и творчество?

3. Ако приемем, че в тези училища има успешен управленски модел (което също е голям въпрос), то не е ли много по-здравословно за системата да изследва и приложи този модел в повече училища? Дори сегашните да се разделят на две-три други, да се осигури организационна и лидерска подкрепа те да наследят добрите принципи и практики? Да се подготвят лидери, които под менторството на първоначалния директор да се научат да бъдат добри директори също. Чрез този процес да обогатят и развият традицията? Дали не е по-добре учителските колективи да са по-малки, за да могат учителите да взаимодействат по-качествено помежду си като споделят и развиват своята експертиза? Ако е управлявано добре (което също е въпрос), „разбиването“ на училища може да се превърне в „роене“ на добри практики, а не загубването им.

Освен това: училищата не бива да са бизнеси, а родителите и учениците не бива да са клиенти.

Качественото образование е много повече от обучение на добри бъдещи работници. То е преди всичко израстване на личности в общности – свободни и отговорни – способни сами да определят смислите на живота си и да ги реализират заедно.

Явор Джонев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *