Кога образованието ще остави реториката от 19-и век

Цветозар Цаков е основател на сдружението за популяризиране на съвременна балканска култура Balkans – Ways to Friendship.

Още не мога да изгоня от мислите си образа на загрижената майка във „Фейсбук“, която се кани да удари шамар зад врата на детето си, понеже ѝ казало, че Гергьовден е най-големият празник на ромите в България, обаче се спряла, понеже видяла, че в учебника му наистина го пише. И пише още, че денят се празнува и от мюсюлманите и от още какви ли не други народи и вери. И както била бясна на детето си, прехвърлила справедливия си гняв върху учебника. Защото не може те да обясняват на детето ѝ, че Гергьовден не е само български и само християнски празник и че се чества от сумати други хора.

Защо е тази нарастваща истерия към другите, които уж все посягат на нашето,

към тоталната приватизация на световната и човешка история, в името на това да се чувстваме единствени и защитени? От какво точно не е ясно, но защитени.

Образователната институция е болезнено и безвъзвратно остаряла. Амортизирала се е, скърца, рони се и скоро ще ни се стовари на главите. Независимо дали още сме под покрива ѝ, или отдавна сме избягали. Какво представлява всъщност образованието? Или какво би трябвало да е то по дефиниция? То не е просто натрупване на базисни познания за физическия свят, в който живеем. То е преди всичко изграждане на личност. Фабрика за индивидуален абсолют. Оформяне и извайване на лични реалности на базата на някаква базисна обща, но оставяйки общата само като база.

У нас обаче все още образованието се възприема по възрожденски. Така, както се е възприемало в края на 19-и век, когато такъв подход е бил напълно оправдан и крайно необходим. За да се възродим първо, а после – запазим като нация. Днес обаче времената са други, а

образованието ни е все така силно центрирано върху националното, а не върху личностното самосъзнание.

Все така младите българчета се учат да поставят националността си над всичко останало, дори над себе си, да я защитават пламенно, а ако се наложи – и с оръжие, да са повече горди с минали колективни, отколкото с лични постижения, и да бдят за непринадлежащи, които по правило идват нещо да ни отнемат, защото такива са били времената и такова мислене и поведение са налагали те. Но вече не са. Вече не сме в нашето си село, а в глобалното.

И не че има нещо лошо в това да научиш важното за родовата си памет и история, да знаеш победите и пораженията на дедите си, да се поучиш от тях, да разбереш кои са били враговете им и имали ли са приятели. Но когато това става все още с методите и риториката, валидна през 19-и век, във време, коренно различно от онова, настава объркване, появяват се несъответствия с реалността и морални дилеми, парадоксални логически конфликти, които в крайна сметка водят до естествено желание да избягаш от всичко това, да се затвориш в комфортната си зона, наложена ти от ранното детско образование, и да изпаднеш в застой. А застоят в динамична среда като днешната е регрес.

Не е ли толкова по-добре

българчетата от малки да бъдат учени колко пъстър е светът,

колко много приключения има в него, колко много за откриване, дори в собствената им държава? Колко е хубаво да срещаш различни хора, да разменяте опитите и културите си и да се обогатявате взаимно. Не е ли толкова по-хубаво да знаем от малки, че сме интересни и прекрасни, но не сме уникални и има още толкова много интересни хора, че всички сме хомо сапиенс със своите мечти, страхове и вярвания и всички сме еднакво важни и еднакво заслужаваме да си опитаме късмета на тая земя.

В днешно време националната ни принадлежност е гарантирана по презумпция. Не е под въпрос, не я заплашват зли орди, не е предопределяща за по-нататъшното ни личностно развитие. Даже е по избор, който не те поставя в различна категория.

Не е ли по-добре да се дивим колко много различни хора могат да празнуват един и същ празник, вместо да им се ядосваме и да си мислим, че нещо са ни взели и че някой така иска да ни затрие? Майката на детенцето да се зарадва, че учебникът, незнайно как промъкнал се с такъв текст между всеобщата истерия, помага на сина ѝ да стане широко скроена индивидуалност вместо облещен, бранещ стадото си с прът от невидими злосторници и крадци?

Не е ли време и образованието ни да преживее най-сетне своето възраждане и от възрожденско да стане възродено и

отварящо широки хоризонти вместо сочещо утъпкани тесни балкански пътеки?

Всяка промяна в мисленето на едно общество се приема трудно и минава през хиляди тестови и качествени цедки. Нещо отпада, нещо остава и се надгражда. Винаги е било така. Във всеки период все някой е бранил нещо от вече несъществуващи опасности, били съвсем реални до съвсем скоро. Трябва време да смениш лещите с нови.

След 20, 50, 100 или 200 години нашите потомци ще гледат назад към нас и ще ни се смеят на тесногръдието и на погледите ни, заврени в собствения ни пъп. Сигурен съм, че ще стане. Реката никога не тече нагоре. Трябва само времe.

Статията от в. Дневник може да намерите тук.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *